Един български капитан осъществи мечтата си, официално вече е капитан в компанията Royal Caribbean. За това съобщи сам той, к.д.п. Румен Йовчев, в социалните мрежи с думите: „Една година от последната ми команда на Ovation of the Seas и сега е време за ново приключение – търпението се отплаща.“
Кап. Румен Йовчев е потомствен моряк, родом от Варна. Той работи за Royal Caribbean от 2007 г. където започва като първи помощник на капитана, после става старши помощник. През 2015-а вече е staff captain и за седмица поема управлението на най-големия кораб в света по това време Аllure of the seas. Срещнах кап. Йовчев на следващата година и ето какво ми разказа той за „звездното си“ преживяване:
Какво е да си капитан на най-големия кораб в света „Аllure of the seas” ли? Невероятно тръпка! Самият факт, че точно ти, от малка България, стигаш до тази най-висока позиция, макар и за седмица. Бях изключително горд и щастлив. В края на тази капитанска седмица съжалявах, че свършва и зачаках следващата – защо пък, не!… Случи се на 16 март миналата година.
Преди да продължа само ще поясня, че след Морско училище постъпих в немска компания за контейнеровози, там изкарах 10 години и минах на пасажерските кораби, като от 2007 година досега работя в „Royal Caribbean”, една от най-големите круизни компании в света. В нея започнах като първи помощник и сега съм staff captain (стаф капитан). От 2010 година съм на „Аllure of the seas”- най- големият пасажерски кораб в света, преди да излезе нов от същия клас, „Harmony of the seas” – само с 30 см по-дълъг.
И така за първи път ни предстоеше пътуване до Стария континент. А европейските пристанища са доста по-тесни, по-трудни за нашия кораб, който е 362 метра дълъг и 71 метра висок (за сравнение, мостовете на Босфора са високи 60 – 64 метра). Тогава титулярният и сменният капитан отидоха в Маями да проиграят на тренажор влизането в европейските пристанища за предстоящите круизи.
През това време компанията имаше нужда от човек, познаващ този клас кораби, който да поеме управлението при отсъствието на титулярния капитан. Беше преценено, че могат да ми поверят тази отговорност. Предизвикателството бе в това, че се налагаше да отведа кораба до Сейнт Томас, Американските Вирджински острови. Това е най-трудното ни пристанище на Карибско море и маневрата е много специфична. Уговорката беше другият капитан да ме посрещне там с пилотската лодка и да присъства на маневрата, за да имам неговата подкрепа.
Тръгнахме от Насау, Бахамските острови. За късмет случих на хубаво време и пристигнахме в Сент Томас по-рано от разписанието с около 20 минути, като в същото време спестихме и гориво. Но най-интересното беше, че самият капитан не успя да пристигне, самолетът му не излетял от Маями. Вечерта се чухме по телефона и той започна да ме съветва за начина, по който да извърша маневрата, за да ми бъде по-лесно. Обясних му, че по неговия начин не съм я изпълнявал и му казах, че ще я направя така, както смятам за най-правилно в зависимост от навигационната ситуацията. Той само каза: „Добре. Ти си капитанът, корабът е твой!“ Факт е. Управлението на кораба беше изцяло мое до края на седмицата.
Маневрата я бях правил вече 3 – 4 пъти, като стаф капитан, но в присъствието на капитана. Така че не е нещо ново за мен, но все пак тя беше много ключова за целия круиз.
Направих маневрата, застанахме безопасно на пристанището. Това е най-голямата тръпка за един навигатор, сам да маневрира кораб с такива размери. Невероятно усещане! Ти, с двете си ръце да контролираш този огромен кораб! При влизане и излизане от пристанището пасажерските лайнери не ползват влекачи, а пилотът е повече съветник, така че сам изпълняваш цялата маневра за заставане на кея или отплаване.
При една успешна маневра денят ти е ползотворен и съдържателен. И се чувстваш страхотно! Наскоро изчислих, че вече имам повече от 400 маневри с пасажерски кораби. При нас изискването е да имаш 100 маневри по заставане и още толкова по отплаване, за да си готов за капитан. Моите са два пъти отгоре.
В Морско училище влязох с едничката цел да стана капитан. Неговата отговорност е много голяма. Специално на „Аllure of the seas” става въпрос за живота на 8 880 човека, поверен в ръцете ти. В допълнение самият кораб струва над 1,5 млрд долара. Това, обаче никога не ме е стъписвало. Нали, точно затова се подготвяш още от курсант в Морско училище? В момента, в който ми повериха кораба, просто си казах: Е, време ти беше!
От професионална гледна точка на товарните кораби моряклъкът е на по-високо равнище, на пасажерските, обаче се чувствам най-добре. Другото нещо е самият живот на борда. Тук все пак не работиш с товарни единици, а с хора. На моя кораб сме 2200 души екипаж от 78 националности. И когато се качат и 6 300 – 6400 пасажера също от 60 – 70 националности, разбираш, за какво става въпрос.
Целият свят е събран на едно място. Точно това е най-интересното. Общуваш с хора от най- различни националности и култури. Най-смешното беше с една възрастна дама от Щатите през седмицата, когато бях капитан на кораба. Правим официална вечер, на която всеки може да се снима с капитана.
Тя ме гледа с интерес от страни, гледа и идва: „Ти си норвежец, нали?“.
Отвръщам: „Не, българин съм“.
А тя: „Не може да бъде! Тука всички капитани са норвежци“.
Малко след това пак идва и казва: „Не мога да не си направя снимка с теб, ти си единственият български капитан в тази компания“.
На кораба можеш да срещнеш много интересни личности. Например, имаше един швед, който се оказа, че е бил на хеликоптера, с който са спасявали корабокрушенците от ферибота „Естония” през 1994 година – една от най-тежките морски катастрофи с едва 136 оцелели от общо 800 човека на борда. От тогава бяха минали 20 години, но той още силно го преживяваше. Беше интригуваща среща.
Ние, моряците сме общо взето консервативни. Но такъв кораб като нашия никога не се разчита на късмета. Първо оценяваш риска и накрая идва решението въз основа на придобитата информация за осигуряване безопасността на пасажерите, екипажа и кораба. Точно този консерватизъм ни предпазва от екстремни преживявания.
Имах късмета да посетя морския музей на Барселона, където са изложени артефакти от „Титаник” във връзка със 100 годишнината от гибелта му и там научих следния любопитен факт. Веднага след сблъсъка първата команда на вторият помощник на мостика била да се затворят всички водонепроницаеми врати и това удължило живота на кораба с около 2 часа и дало възможност за по-дълга евакуация. Третият помощник, отговарящ за левия борд, заповядал в лодките да се качват само жени и деца и така някои лодки били спуснати със свободни места. А вторият помощник разрешил в лодките на десния борд да се качват и мъже. С решението си той успял да запълни капацитета на лодките и така на десния борд били спасени много повече хора.
Принципът, който следваме е: „Better safe than sorry” (по-добре безопасно, отколкото после да съжаляваме). Разбира се, във всеки момент на море са възможни рискови ситуации. За съжаление случва се да има инциденти с човек зад борда.
Участвал съм поне в няколко операции по спасяване на хора в морето. Не е от най-приятните преживявания.
Пътуваме за Насау и пасажери се обаждат на мостика, чули гласове близо до кораба, които крещели на испански за помощ. Беше някъде към 11 часа вечерта. Веднага задействаме процедурите, обявяваме специалния код за човек зад борда, проверяваме камерите, дали някой човек не е паднал от нашия кораб. Уведомяваме и американската брегова охрана за нашите действия. Нищо не открихме. Върнахме се обратно в точката на евентуалния инцидент. На това място има много силно течение (Гълфстрийм), често до 4-5 възела. След повече от 2 часа търсене, от бреговата охрана ни казаха, че поемат случая с вертолет и катер и ни освободиха. На другия ден получихме съобщение от тях с благодарност, че вследствие на нашата реакция, са открили спасителен плот с трима човека, кубинци.
Сещам се за още една история. Бях офицер по безопасността на същия кораб и на път от Ямайка за Мексико застигнахме дървена лодка с платно. Видяхме, че има хора на борда, минахме близо до тях и се опитахме да установим връзка. Беше много странно да срещнеш в този район подобен плавателен съд. Хората седяха с гръб към нас и не ни обърнаха внимание. Все пак решихме да се обадим на американската брегова охрана. Отговориха ни, да се връщаме обратно при тях. Това била лодка, със загубени в морето емигранти, която търсели от близо месец. В същото време южно от лодката бушуваше урагана Санди (Sandy). От бреговата охрана ни казаха на всяка цена да ги приберем на борда, защото ще бъдат пометени. Върнахме се, намалихме скоростта и заедно с още трима колеги се отправихме към тях с бързоходната спасителна лодка. Наближихме, но все пак не бързахме да застанем на борд, докато не се уверим, че не са пирати. Положението им се оказа трагично. Били от Хаити и отивали в Маями, а се бяха озовали точно в обратната посока, по средата на Карибско море. Повече от 22 дни били в морето. Питаме, колко човека са? И тук беше голяма изненада, когато отговориха, че са 58. Като казах на капитана по радиото, той взе да се смее, не можа да повярва. Излезе, че лодката отвътре има още два борда, които са на 60-70 см разстояние и там беше натъпкано с хора. Буквално, като сардели в консерва. Нямаха нито храна, нито вода, а лодката едва се крепеше на повърхността и до ден- два щеше да потъне. Вързахме я за нашата лодка и я докарахме до борда на кораба. Спасихме 58 човешки живота. Пасажерите се бяха накачили по борда, на откритите палуби, снимаха, коментираха. Получихме аплодисментите на 2000-3000 пасажери, които наблюдаваха цялата операция. Всички викаха: „Браво! Направихме го, както се казва, за честта на моряка“.
