Отиде си още един легендарен морски капитан, к.д.п Александър Първанов. Светла му памет! Стана преди борени дни и още са съвсем пресни последните спомени за него.
Може много да се разкаже за този доайен на родното корабоплаване, който почти до последните години е плавал като капитан наставник, по проверки на корабите и др.
Да припомним, че през 1968 г. прави околосветско плаване с 13 500-тонния кораб „Бузлуджа”, на който е втори помощник капитан. От 1979 г. оглавява изпитната комисия за капитани далечно плаване и помощник капитани, участва и в държавната изпитна комисия на курсантите, завършващи ВВМУ. При пенсионирането си получава специална грамота от ИА „Морска администрация“ за „изключителни заслуги и дългогодишна всеотдайна работа за утвърждаване на България ,като морска държава”. Написал е 14 книги. Цялата му фамилия е морска.
Ето, какво ми разказа веднъж за своя моряшки живот кап. Първанов. Много житейска мъдрост има в думите му и е хубаво да ги припомним.
Добрият моряк стъпва на две неща: любовта към морето и заразителния пример на старите капитани, започна своя разказ кап. Първанов. А в това отношение случих много. Баща ми беше железничар, но го увличаха корабите и негови приятели бяха предимно капитани (кръстник му беше един лоцман). Помня, често идваха вкъщи, разправяха разни много интересни истории. А какво значи да обикнеш морето, видях го първо в онези стари, тъй наречени кара капитани. Те бяха хора без академична школовка, някои дори само с основно образование, но истински влюбени в морето.
На един такъв, кап. Марин Фердинандов, попаднах, когато след Морско училище и се качих на параход „Рила“. Направихме два рейса до Мариупол (навремето Жданов). Азовско море беше замръзнало и имаше кораби заседнали между ледовете, включително и руски ледоразбивач. Параходът ни беше с много здрав корпус и вместо да чакаме, та и нас да сковат ледовете, тръгнахме направо да ги разбиваме. Вървим напред, след нас ледоразбивачът и останалите шест – седем кораба. Бях на вахта и чух пилота, който беше на нашия кораб, да вика на капитана на ледоразбивача: Гледай, какво правиш, българският кораб върви, а ти стоиш в леда!
Да, на тези стари кара капитани им липсваше образование, което изцяло се компенсираше от всеотдайната обич към морето и бяха превъзходни практици в морската професия. Ето, легендата кап. Андрей Жеков, с основно образование, подари къщата си за Дом на моряка. Такъв беше и Антон Грозданов, от който много научих. Той беше капитан на малкия кораб „Папия”, 400-тонно корито. Тръгнахме, натоварени с яйца за Бейрут (бях още съвсем млад, но ме бяха направили старши помощник). Хвана ни много лоша буря – по същото време, когато бяхме в открито море потъна големият кораб „Балкан”, а нашият беше просто черупка, а и товарът ни съвсем лек. Когато пристигнахме в Бейрут, пред нас на кея току що беше застанал голям руски кораб – също плавал в бурното море и екипажът му още скован от страх. Идва техният капитан и кани Грозданов, мен, като старпом и главния механик на вечеря на техния кораб. Искал да ни покаже на своя екипаж, че са се уплашили от морето, а ние, с каква черупка сме и нямаме никаква уплаха. Не, че сме някакви герои, просто имахме добър капитан, който през цялото време беше на своето място – само за миг, ако беше се огънал, последиците можеха да бъдат много лоши. А какъв по-рисков момент от този, да си на малък кораб в бурно време!
Обикновено най-тежко в нашата работа е докато стъпиш веднъж на краката си и започнеш сам да вземаш решенията. Точно в този период имах късмета да попадна на много опитни стари кадри. Ще спомена само някои: Любен Генов, Димитър Цанев (съученик на баща ми), Петър Софийски, кап. Главанов, при когото бях старши помощник, но сам ме остави да се занимавам с целия кораб.
Приближаваме Керченския канал, вече се е стъмнило и целия свети, пълен с всякакви плавателни съдове – кораби, лодки. Един минава, друг маневрира, движим се напред, излизаме на чисто и в 8 часа вечерта вахтата ми на мостика свършва. Слизам надолу, за да си почина, минавам край отворената врата на капитана и той ме вика, стиска ми ръката и казва: Наблюдавах от филистрина, как се справяш и съм доволен! На пръв поглед нищо особено, но това ми даде страхотен подтик нататък и когато за първи път поех отговорността на капитан, си го припомних.
От старите капитани научих и друго. Илия Стоилов беше капитан кораб „Акрукс”, а аз старши помощник. Време е да обядваме в салета, обикновено старпома най-много го дърпат на кораба и без да искам закъснявам. В това време капитанът вече е заел своя стол на масата, от двете му страни са моето място и на главния механик, от там нататък останалите от офицерския състав. Докато не дойда, той не позволява на другите да се хранят. Ще седна и той ще се обърне към мен, за да каже: Старпом, да започнем обяда. Аз отвръщам: Да. Благодаря! Капитанът фактически пази моя авторитет и аз му отвръщам със същото.
Казвам всичко това, защото много се комерсиализира морската професия в очите на младите поколения. Тръгват в нея единствено заради доброто заплащане и бързо отпадат. (Мнозина от тях дори вече не познават магнитния компас, а разчитат само на GPS-и, спътникови системи, радари и когато те спрат, какво става?!…).
Къса се връзката между поколенията, а не бива.
Например, откъде могат сами да научат онова, което много пъти съм съветвал тези, които идват при мен: Момчета, добре свършената работа на брега е гаранция, че после в морето спокойно ще си пиеш кафето. И им разправям, как веднъж с кораба се приготвяме да тръгнем празни от Белгород Днестровск към Бургас.
Корабособственикът, грък, бърза и се опитва да ми нарежда: Няма да затваряме хамбарите, времето хубаво, а прехода само един ден.
Казвам: С такъв кораб не тръгвам, трябва да затворим хамбарите. Те имат капаци, които тежат по 6 тона и единствено с пристанищните кранове могат да ги затворят, после е абсурдно да стане в морето. Оня, обаче се дърпа, защото трябва да плати за операцията. Познавах пристанищните работници и те се съгласиха да затворят хамбарите. Тръгваме и още на излизане в открито море започва буря. Корабът празен, вълните го подмятат, корабособственикът се свил в навигационната, само се кръсти и призовава Свети Никола да му помогне. Викам: Не Свети Никола, аз ти помогнах, ако бяха отворени хамбарите вече да сме на дъното. Поначало гърците ги е страх от Черно море, ама де му е акъла, беше през зимата!?
Като започнах да разказвам ми идва на ума и за участието ми в няколко спасителни операции, когато за известно време станах капитан на пристанището. Участвах и в спасителната акция след обръщането на понтонния мост в Белослав на 7 ноември 1978 година, вечерта. Страшна трагедия! Удавиха се 63 човека- знам точния брой, защото участвах после и в броенето на труповете. Координирах операцията на място с радиостанцията. Беше тъмно и много студено. Прожектори осветиха врящата от хора вода, чуваха се викове, писъци и стенания. Операцията продължи повече от две денонощия без прекъсване. Няма да забравя детенце в количка, останала на вода, като лодка, спасиха го. Един от удавените, възрастен мъж не пуска една тиква, която беше стискал в ръцете си. После с години не можеш да се оправя от преживяно. В онзи момент, обаче действаш без никакви емоции, изпълняваш като автомат всичко, каквото си научил и прилагал в морската професия. Така се действа и в критичните ситуации на капитанския мостик, което също знам от старите си учители в морето.
Много капитани и помощник капитани съм изпитвал, когато бях в изпитната комисия и винаги съм държал на тези умения. Между впрочем сега се сещам, отиваме със съпругата ми на круизен рейс с лайнера „Блясъка на морето”, дълъг 270 метра. Вечеряме в ресторанта, когато чувам зад гърба си: Кап. Първанов, здравейте!
Оказва се, че е навигационният капитан, българин, когото съм изпитвал и сега фактически той кара огромния кораб. Много е приятно да видиш успели морски хора, на които и ти си предавал своя опит и знания! Когато се пенсионирах, човекът който ми връчи грамотата каза, че и той се е учил от мен. Това е голямото ми удовлетворение, явно връзката между поколенията още напълно не е загубена.
