Има нещо в моряците, особено по-старите, което ги кара да обръщат своите истории в морето на лакърдии, подкачи ли ги някой да разправят за тях. Така започна своята моряшка история к.д.п. Росен Лодозов, която ми разказа преди известно време. Той също не прави изключение в това отношение. Само ще вмъкнем, че кап. Лодозов вече има близо 48 години на море и продължава да плава, миналата година той успешно докара до Варна кораб „Царевна“, който близо 9 месеца беше блокиран в пристанище Мариупол. Преживял е какво ли не, но намира за интересни предимно комично веселите случки от моряшкия си живот (дори ги събира за книга). И преди да се върна към неговия разказ само една уговорка – за моряшкия живот категорично трябва да се говори с уважение и респект от всички нас, които сме избрали далеч по-спокойното битие на брега. Затова гледах да насоча неговия разказ към моряшкия делник. И той тръгва от детските си години.
– Роден съм в махалата край фабрика „Христо Ботев”, където повечето ни съседи бяха моряци. Като се върнат от плаване, събират се, канят баща ми, като стари приятели, присламчвам се и аз, за да слушам техните истории, продължи кап. Лодозов.
Рядко някой ще разкаже, какво тежко е преживял в морето, само – лакърдии и на устата им все за Гибралтар, за Манолото, търговеца на „Мейн стрийт”. Почват ги така: „И като спряхме в Гибралтар…”
В Гибралтар спират корабите за бункероване и моряците слизат да купуват разни джунджурии. Най-словоохотлив беше чичо Васко. Той плаваше все на дългите рейсове и като се върне, винаги донасяше на сина си пистолет с капси. И той – само за Гибралтар, там купил дъфели (бяха страшно модерни).
Бре, какво ли изобилие ще да е на този Гибралтар? Истинско Елдорадо!
И стана така, че още на първия ми рейс, като четвърти помощник на кораб „Мургаш”, видях Гибралтар. Там и ние спряхме за бункер. Аз направо ще припадна от щастие да видя най-после това приказно място.
Излизаме и вървим по една тясна улица, която на всичко отгоре се оказва единствената. Това било приказната „Мейн стрийт”. Питам колегите за Манолото и викам: „Дайте да го видим!“
Отиваме.
Един схлупен дюкян, мухлясал, прашясъл и вътре стои той, Маноло.
Оказва се индус, такъв един тъмно-сиво-зелен на цвят, с големи очи. Но говори български!
От моряците ни научил малко наши думи и най-вече псувни.
Оглеждам, само паяжини, няма нищо свястно за купуване, но все пак трябва нещо да взема за спомен. Накрая се спирам на едно сгъваемо чадърче с щампа на вестник и Маноло ми вика (ще спестя обръщението придружено с нашенска псувня): „О, (…!), много е пунтовско, вземи го!“
Купих го и това беше всичко от този пусти ми Гибралтар.
А иначе, ако питаш какъв е в действителност моряшкият делник, изпитах го още през този първи рейс.
На връщане от Мурманск в Северно море ни хвана едно тежко време, качката стана толкова силна, че целия ти стомах се събира в гърлото. Отговаряш със затворени уста, иначе всичко ще се излее навън. Не можеш и да легнеш, изхвърля те от леглото.
И в един момент почнах да съжалявам: Мама му стара, какво правя тук? Мина бурята, пекна слънцето, морето утихна и си казах: Животът продължава!
Като започнах за тежките моменти да се върна пак на „Мургаш”.
Бяхме натоварени с метални слитъци и в Бискайския залив ни удари щорм, 8 – 9 бала.
Какъв зор видя корабът, как се пребори с вълните, не знам.
Стигнахме Гент в Белгия и излязох на палубата.
Вървях по протежение на леерите, като се държах с едната ръка за най-горния и какво видях?
По време на бурята целият корпус на кораба така се е огъвал, че на едно място тръбите на леерите, вкарани близо 20 см една в друга, са излезли от мястото си и при изправянето му, прибирайки се обратно, останали една срещу друга и се изкривили нагоре.
Представяш ли си, за какво огъване става въпрос?
Мислено благодарих на Оня горе и на конструкторите и заварчиците, че са направили здрав корпуса…
Само, че не всеки кораб издържа на такова изпитание.
Веднъж с „Петимата от РЕМС” при толкова тежко време корпусът се пропука отдолу. Хората издържахме, желязото не издържа.
Друг път натоварени със слънчоглед тръгваме от Аржентина за България. Преходът дълъг, бях старши помощник.
Отначало всичко беше добре, но на третия ден температурата в пълните хамбари стана 26 градуса. На следващия се вдигна на 40 градуса. Лошо!
Семките горят, а те имат висока масленост.
Обявихме аврал – обща тревога на кораба.
Целият екипаж от 36 човека се разделихме на команди по 12 души, без спиране всяка да работи по 4 часа в хамбара. Нямаше товарни кранове и с кофи започнахме да изгребваме слънчогледа. Гореше някъде по средата на дълбокия 12 метра хамбар, в което бе големият проблем.
Четирима бяха вътре, загребваха с кофите, други четирима горе на комингса ги поемаха с въжета и предаваха на останалите четирима, които ги изхвърляха зад борда.
И така, непрекъснато две денонощия – на втората нощ видяхме да хвърчат светулките и до сутринта стигнахме до ядрото.
Около 280 тона слънчоглед, изгребан на ръка, отиде в морето.
Пристигнахме в Бургас и стана една, малко на майтап.
Беше събота, оставихме втория помощник и двамата с капитана се прибрахме във Варна.
В неделя вечерта той ми позвъни вкъщи: Чийф, на кораба се качили от националната телевизия, нещо снимат?!
Бре, какво ли не ми мина през ума – ще ни изтъпанчат на екрана по новините, иди обяснявай.
В понеделник сутринта с първата комета бях на пристанището.
На кея до кораба коли с надписа на Българската национална телевизия, камери, прожектори!
Промъкнах се на трапа, дежурният се сваляше с една красива дама, взех я за стифадорка от смяната и нищо не го попитах, гледах да не се разбере, че съм там.
Притаих се в кабина си и по едно време чух в канижела да говорят нещо за бленди, осветление. Леко отворих врата и видях артиста Филип Трифонов, до него Сава Хашъмов.
Какво правите тук?
– Ами, снимаме филм.
Оказа се, че мадамата на трапа, която приех за стифадорка, била самата Аня Пенчева. Олекна ми на душата, измъкнах „служебната” бутилка да ги почерпя всичките, а те взеха, че се напиха. И от цялата работа излязох виновен, че им провалих снимачния ден.
А преди това за друг един майтап, пак с тези пусти семки. На 24 май бяхме в Буенос Айрес и капитанът покани нашето дипломатическо тяло на прием на кораба. От там пък се обадили на руските дипломати да дойдат със съпругите си.
Нашият готвач реши да им приготви „кордон бльо”. По рецепта рулцата трябва да се зашият с тънък мек конец, обаче боцманът не разбрал и взел, че му дал от рибарския конец за плетене на мрежи. На обяд поднесоха шедьовъра и като се почна едно рязане, дърпане, горките гости нищо не можаха да хапнат.
По едно време рускинята до мен попита, какво сме натоварили?
Ами, семки.
А тя: „Ще може ли?“
Разтичахме се, опекохме от тях и приемът мина на семки с шампанско.
Така отпразнувахме 24 май!
Май и аз сега минах на лакърдиите. Така е по-добре.
Да кажа още една, за пържените картофи…
Беше през втория ми рейс.
Пристигнахме в Дюнкерк и излязохме в града. Не вървеше да сме във Франция и да не пием по едно розе.
Видяхме бистро и влязохме, седнахме около масата и аз, като офицер в групата взех да разчитам менюто.
С виното лесно се оправях, поръчах и „жамбон”- шунка.
По едно време един от нашите ме побутва: Трети, виж там ядат пържени картофи със сирене.
Дойде сервитьорката, любезно усмихната, и й казах: Картофи със сирене.
Помнех как е на френски, обаче тя попита нещо, като: „Фре”.
От английски в главата ми влезе думата „фреш”- пресен.
Помислих- да не вземе да ни донесе сурови картофи? Не знам, как е „пържени” и опитах да обясня с жест, като завъртях така ръката си – за печено.
Мале, онази, като почервеня, стана бясна и се врътна обратно. Май страшно сгафих! Когато се прибрахме на кораба пуснаха на киномашината филма „Големият ресторант” с Луи дьо Фюнес. По едно време гледам, как той си обръща по същия начин дланта и на субтитрите се изписа превода :„Как се въртиш в леглото”.
Такива неща си разправяме моряците.
Какво друго – за вълните ли, как сме се молили и този път да оцелеем?
Тръгнеш ли да разказваш и отново да го преживяваш, трудно се издържа.
Спасението е да го обърнеш на майтап.
Сам си го правиш веселото, за да се разтовариш от насъбраните негативни емоции.
Все пак морякът освен здраво ду*е има и сърце, нали?
