К.д.п. Борислав Арнаудов стана инициатор и двигател за изграждането на още един морски символ на Варна, бронзова фигура на стария капитан, седнал на пейка, вперил взор в морето на своята 24-часова вахта. Нарекъл го е „Последният мостик на стария капитан“. Той ще бъде разположен на паркинга до Морска гара – Варна. Другият морски символ на Варна, който от дълго време очаква реализация е Паметникът на моряка пред входа на Морска градина.
Ето каква моряшка история, поучителна за всеки, тръгвал да плава в морето, ми разказа веднъж кап. Арнаудов:
Библиотеката на кораба е твърде оскъдна и капитанът трябва да има своя, която носи в главата си, започна старият капитан. Връщайки се назад в годините, разбирам желанието на младия човек по-бързо да върви нагоре. Но особено в нашата професия, за да си на мястото си, е нужна сериозна компетентност. Цялата тази библиотека трябва да я носиш в главата си, да я попълваш от най-ранните години, когато стъпваш на мостика, като стажант, като трети, втори, старши помощник, така че тя да стане достатъчно богата, когато трябва да поемаш отговорността на капитан. И освен това да поддържаш четеца на харддиска си в добро състояние, за да може безотказно да ти служи, бързо да намериш в библиотеката подходящия материал и да го ползваш при съответната екстремна ситуация на море. В моята кариера имаше един интересен период – произведоха ме като капитан една година преди да получа сертификата си. Явно имах доверието на капитаните си.
Бях старши помощник на „Адалберт Антонов”. Стоим на рейд срещу Галата и чакаме да застанем на Варна – Запад. Капитанът на кораба, Атанас Папазов беше заминал в Бургас, когато дойде известието, че трябва да застанем на кея.
Обяснявам, че маневра през каналите може да бъде извършена само от него, защото той носи отговорността и че трябва да му се обадят в Бургас.
Чакам да го извикат, но след малко ми съобщават: ”Кептън, честито! Генералният директор Йонков те произведе за капитан, скоро ще дойде пилотът, за да изпълните маневрата”.
Така заповедта за назначението ми като капитан дойде една година преди да си взема изпита.
В този момент трябваше да се реша и да изпълня маневрата с кораба. Тук искам да отбележа, че поемането на отговорността не става само за един миг. Онзи миг, в който полагаш подписа си пред отиващия си от кораба капитан, е просто административен акт.
Неслучайно на английски думата е “офисър”, както в армията. Офицери сме всички, които стоим на мостика.
Казаното от дежурния офицер, независимо от ранга му, се приема като капитанска заповед, което поражда големите отговорности пред този, който го изрича. Защото води до комплекс от действия, от които пряко зависи животът на екипажа и кораба. Впрочем всеки на борда е като едно звено от котвена верига и няма значение, дали първото или последното ще се скъса – корабът е застрашен. В морето всеки е адмирал на своето място и то в продължение на 24 часа от денонощието. Това е уникалното на отговорността в нашата професия.
Ако не можеш – слизаш.
А дали можеш, ще го усетиш от това, как ще реагираш на страха.
Имам една максима, която често споделям с помощниците си: ”На капитана коленете могат да треперят, но само в рамките на крачолите на панталона му”.
Едното е възпитателното чувство на страха, заради отговорността, която лимитира нашите действия.
Защото човек, който не се страхува, е еднакво опасен като този, който много се страхува. Но страхът в никакъв случай не бива да получава външен израз, защото в екстремалната ситуация лесно се предава на останалите и води до паника на борда. За капитана дилемата мога или не мога стои преди да реши да стъпи на мостика или не, тоест преди да поеме отговорността.
Хората се делят на две категории по начин на възприятие на света. Едните искат да управляват, а другите обичат да бъдат управлявани. Едните са лидерите, другите последователите. Малко са онези, които са готови да поемат лидерството без да им тежи, то им позволява по-добре да се изявяват.
Капитаните определено са лидери.
По-голямата ми дъщеря завърши престижен университет във Вашингтон, и мотото му е: “Стреми се да бъдеш орел и остани такъв”.
Другото е предизвикателството, което винаги съществува пред теб на море.
Специфичното тук е, че по време на дългото плаване силата на човешката психика започва да спада, а нивото на предизвикателствата остава на едно и също по време на целия рейс. А това изисква допълнителни волеви усилия.
Аз съм правил рейс от 14 месеца.
Спомням си за едно такова предизвикателство. Беше при отваряне на хамбарите, още не е завършило като процес, когато един моряк се опита да се наведе, за да види вътре състоянието на товара. В този момент изтърва хидравликата и ако не бях го дръпнал назад, главата му щеше да отиде при затварянето на капака.
Напрегнатото ежедневие на кораба, особено при тежка метеорологична обстановка, ти поставя срока вчера, а не утре или вече си закъснял.
Командният състав е този, който трябва своевременно да реагира.
Едно натегнато до предела въже на палубата изисква бързото решение, кога да заповядаш на моряка да пусне стопора и да отскочи настрани, защото скъсването му може да го убие. Така се получи при една маневра на кораба – въжето се скъса 2 секунди след нареждането за освобождаване на стопора и за отдръпване на човека на палубата.
Животът на море ни среща с много и най-различни хора, което силно те обогатява.
Ще разкажа един показателен случай как обикалянето на моретата променя светоусещането ти.
Първият ми рейс като четвърти помощник на „Иван Загубански” беше на една от най-дългите линии. След 7-месечно пътуване из Далечния Изток се прибираме и последното ни пристанище е Истанбул.
Ерген съм, волна птичка и както обикновено става откривам, че парите ми са на привършване, а трябва да купя подаръци на близките си, които никак не са малко. Лоша работа!
И виж как ми помогна старшият камериер.
Излязохме с него в града и направо на Капалъ чарши. Той е арменец, който знаеше отлично турски и впечатли собственика на една сергия там, като му рече: “Ако уважаваш съседа си трябва да му говориш на неговия език”.
В това време мина момче с три филджана чай и продавачът ги поръчва, за да ни почерпи.
Пием си чая и по едно време онзи казва: „Виждам, че приятеля ти има проблем, обърна цялата ми маса без да избере нещо, какво има“.
Арменецът му обясни: „Ами иска да купи много подаръци, но парите му са малко“.
Турчинът отвърна: „За тези приказки, които ти ми каза, това че сме комшулар, нека изкара всичко от джобовете си“.
Направих го и той отмести настрани носната ми кърпичка, ключовете, листчето със списъка на подаръците и каза: „Парите ти няма да ги броя“.
Прибра ги с един замах в чекмеджето и продължи: “Сега можеш да вземеш от тук каквото ти трябва”.
После влезе в магазинчето и ме оставя спокойно да избирам, накрая отново се появи като държеше в ръката си една турска лира и ми я подаде с думите: „Това е стара пара, да ти напомня за този ден“.
И аз наистина няма как да го забравя, защото промени разбирането ми за света, направи ме друг и много по-отговорен.
Наистина пътуването из морета и океани те прави малко философ. Имах възможността да видя Философската градина на японския император в двореца му в Киото, пак по време на първите ми дълги рейсове в Далечния Изток, когато бях на 25 години.
Сам по себе си дворецът не е особено впечатляващ, но градината е уникална. 15 камъка са подредени така, че само от една страна човек може да ги обхване изцяло с поглед и да ги преброи, а колкото пъти ги погледне те все му изглеждат различно.
Или голямата философия на живота е в това, че всеки един от своето място и време може да вижда истината по един или друг начин.
Виждаме нещата от живота с очите си, но ги възприемаме с главата си, нали?!
Затова човек, когато поема отговорността да стане капитан трябва да се замисли, доколко трябва да разчита на своето добро чувство за схващане на истината.
