„Капитан І ранг Станко Станков, ветеран, командир на подводница от ВМС“ – като такъв той определя своя статут, след като вече е излязъл от редовете на флота.
Командир на подводница за него остана първата най-достойна професия по време на цялата си служба, която не си дава за нищо на света. Кап. Станков служи на подводниците в продължение на 17 години. След като завършва Военноморската академия в Санкт Петербург заема различни командни длъжности във Военноморска база – Варна и Главния щаб на ВМС. Първенец е на V-и випуск (1999 година) на генералщабния факултет на Военна академия „Г. Раковски“. През 2002 г. става началник на ВВМУ „Н. Вапцаров“, което приема като втората най-достойна длъжност, която е заемал. Той е председател на Съюза на подводничарите в Република България (СПРБ) от основаването му на 15 юни 2007 година и в момента преподава в Морско училище.
Ето, какво ми разказа веднъж за своето житие и битие на подводничар, кап. Станков:
– Казват, че старите воини обичат да се връщат към минали битки. Изпитвам го на гърба си. Не че съм престарял – напротив! Но напоследък все повече се убеждавам, че преживяното трябва да бъде споделяно, за да остане. В момента може да нямаме нито една подводница, но имаме подводен флот, защото хората (около 8000 души, служили в него) са живи, духът е жив. Ние не се забравяме, събираме се, въвличаме и децата си. Затова направихме своя съюз. Убеден съм, че един ден ще имаме отново подводници и духът на подводното ни братство трябва да бъде запазен.
Няма по-сигурен плавателен съд от подводницата. За разлика от другите кораби тя може и да изплава, стига екипажът й да е добре подготвен. Иначе винаги има рискове под водата. Случвали са се малки пожари на море, пробойни по време на дълбоководни изпитания, понякога избиват клапани, все пак на 300 метра дълбочина налягането е 30 кг. на кв. см. и струята, която влиза може да гилотинира човека. А да не говорим, че тя влиза на прах и моментално видимостта в отсеците става нулева. Слава Богу, хора не сме губили.
На подводниците от клас „Ромео” работната дълбочина е 270 метра, но добрият командир с подготвения екипаж обикновено слиза и до 320 – 325 метра. Нормално е, нали човек трябва малко и да се поизхвърли!
Все пак бяхме на по 30 – 34 години и като виждаш, че всичко ти е в ред, си казваш – хайде сега, другите могат, защо и аз да не мога. Да минеш малко от другата страна на тънката червена линия, някак те гъделичка любопитството: я, да отида и на 300 метра.
На пределната дълбочина може да се стои само за час – два, докато на работната от 270 метра, неограничено време. Под нея нашата, миличка подводница губи 9 куб. м. от обема си.
Всички преградни люкове се заклинват на тази дълбочина, тоест те се затварят и не се пипат, отварят се чак горе. За разлика от яйцето подводната лодка се свива и после възстановява обема си.
Опъвали сме конец от борд до борд, при изплаване, някъде на 150-ия метър се скъсва.
Два пъти съм контактувал с турски подводници по време на службата си.
Тогава те бяха вероятен противник.
На голямо общофлотско учение през 1981 година, когато сме доста на юг от Бургас, чуваме работата на двигател, хидроакустиката ни го определя като дизелова подводница, която е съвсем наблизо.
Веднага докладвам на командния пункт за вероятна среща, но оттам, дали, защото не искат да си навличат неприятности, но не го вземат сериозно.
Втори път, вече командир на подводница, решавам на дрейф да направим зарядка на акумулаторната батерия. Бяхме на 20 мили източно от Калиакра, когато видях серия от ракети на север от него.
Това беше сигнал за бедствие.
Прекратих зарядката и дадох ход на подводницата. Над нас прелетя вертолет, отиваше към мястото, вися известно време много ниско и после си тръгна. Така по време на учение подводница или кораб си взаимодействат с хеликоптер, който трябва да вземе някой болен или да предаде важно съобщение.
И така са направили вероятно братята турци, защото за мен си беше инцидент на тяхна подводница, която е на бойна служба край нашите брегове и ние не сме я засекли.
Само че командващият не ми повярва, определи, че онова, което ми се е видяло, било от зенитни стрелби на полигона край Шабла.
По него време южните ни съседи вече имаха на въоръжение прекрасни много тихи подводници. Когато години по-късно се запознах с бившия командващ на подводния флот на Турция, адмирал Доган Хаджипоолу и го попитах, дали е възможно тогава да е имало инцидент, той отговори кратко: ”На море всичко е възможно”.
Най-тежката критична ситуация, която никога няма да забравя, беше по време учебна торпедна стрелба срещу мним противник (тогава подводница с бордови номер 84). Разликата в дълбочината на хода на торпедото и на подводната лодка мишена трябваше да бъде 60 метра. Аз погрешно изкомандвах дълбочина на хода на торпедото и се получи разлика от 10 метра и това, че не стана беля сигурно Господ е бил с нас.
Тези 20 минути, докато чаках да изплава, бяха най-трудните в живота ми. Очаквах, какво ли не. Вярно, торпедото няма заряд, но ако беше ударило подводницата можеше да има сериозни повреди, а навярно и ранени хора.
Разбира се, получих си наказанието.
През 1981 година се случи друга тежка авария, но не на подводницата, на която служих. Тя беше най-тежката в новата история на подводния ни флот. Тогава се запали четвърти отсек на подводницата „Слава” с бордови номер 82. Стана на пирса на база Варна. Случи се така, че в системата за вентилация на акумулаторната батерия имаше дефекти. При зарядката й активно се отделя водород, който трябва да се изведе в атмосферата, но той се натрупа в няколко отсека. Имаше и човешка грешка, престъпна небрежност при изключване на батерията под напрежение в края на зарядката. Получава се голяма искра и взрив, а реакцията на водорода и кислорода преминава при 2000 градуса. Пожарът пламва в четири отсека, като в четвъртия, акумулаторен колегите не успяха да го потушат. Отсекът бе херметизиран, но изгоря до корпус и после се наложи 11-месечен ремонт на „Слава”.
Има една руска песен: „Вода газиш, а гориш и не можеш нищо да направиш”.
Не дълбоката вода, а пожарът е най-голямата опасност на подводниците, но и тук, като добавим късмета всичко опира до тренираността на екипажа.
А що се отнася до „едрите звезди на Фамагуста”, за които пише не един моряк поет, романтиката в професията зависи от това, дали я носиш в душата си. Така че и подводничарството не се изключва с поетиката. Ще дам за пример известният писател кап. І ранг Константин Площаков, който също е бил командир на подводница.
Сега се сещам за един интересен случай.
Става точно на Първа пролет, 22 март 1987 година, още съм млад командир на подводница. Намираме се в отдалечен район, морето е чисто и решавам да изплаваме, за да се вентилират отсеците от въглеродния двуокис. По принцип това се прави за около 30 – 40 минути, преди да се потопим отново, обаче виждаме щъркел, кацнал на шахтата на устройството за работа на дизелите под вода. Стои на един крак, рошав, уморен. Ами ще чакаме, брегът не се вижда къде сме. И чакахме, докато щъркелът поизглади перата, опери се и по някое време отлетя.
Един за всички!
Това е девизът на подводничарите (изписан е на знамето на СПРБ). Онези, които само командват се провалят – така може единствено капралът. Колкото се върви нагоре трябва повече ум и разум. Командирът е бащица за екипажа. Вярно, без подводна дисциплина не може, но при нас има малко по-специален дух на братство. Без особена разлика в йерархията – кой е матрос, старшина или офицер, защото животът на всички в затвореното пространство, наречено подводница, зависи в определена степен и от командира, и от готвача.
Казвам всичко това, защото дълги години за нас подводничарите изобщо не се говореше.
Може да прозвучи нескромно, но бях първият командир на подводница, показван по телевизията. По това време Хачо Бояджиев беше водещ в БНТ и ме покани, тъй като за подводничарите нищо не се знаело.
В библиотеката на нашия съюз са събрани около 1400 тома литература за подводничарите, но има още много важни неизказани неща за професията.
Казвам, дайте един от тези, които са били лекари на подводница, да седне и да напише, какви велики неща са правили на море, за да спасят човешки живот. Един от готвачите да напише, как при изплаване за зарядка, след като са били 21 денонощия под водата, през нощта вместо да си почива, той започва да пече питки, да пържи мекици, да прави торти на рождениците. Така цяла нощ, само и само да ни зарадва на другия ден…
Ние и досега си викаме подводно братство.
