Случаят с к.д.п. Светлозар Собаджиев е може би от най-ярките доказателства за крайно належащата нужда от промяна в международното законодателство, която да спре криминалното преследване на морските капитани при изпълнение на техните задължения на кораба. Неговата жестока история стана един от поводите за категоричното поставяне на този казус за решаване от законодателствата в Европа и света. Нещо, което вече толкова години не спира да се прави, както от Българската асоциация на морските капитани, така и от CESMA на всички международни форуми, но все още няма никакво решение.
Да припомним, какво се случи с кап. Собаджиев преди 12 години, когато стана жертва на скалъпено тежко обвинение и името му гръмна в публичното пространство. На 29 март 2011 г. той е задържан в Кристобал, Панама, когато на холандския кораб “Маас Трейдър”, на който е капитан, „откриват” 169 кг. кокаин. Следва обвинение и е арестуван, целият екипаж без него е освободен, а собствениците на кораба и на товара, дори не са потърсени. Лежи в панамски затвор над 3 години, без да е разпитван. Накрая при пародия на процес, защото някой трябва да бъде наказан, го осъждат на 6 години и 8 месеца лишаване от свобода. Под натиска на общественото мнение (в негова защита се надига българската и международната асоциации на морските капитани) и с усилията на външното ни министерство, което бе информирано за случая от Maritime.bg, властите в Панама са принудени да приемат искането на невинно осъдения капитан да бъде депортиран в България, което става на 31 август 2015 г. и на 22 декември (за Коледа) той е пуснат на свобода. После се налага се отново да кара курсовете, за да възстанови капитанските си права и до днес (скоро ще стане на 66 години) продължава да плава като капитан на бълкер към голяма германска корабна компания. Има вече 38 години на море, както сам ми споделя, още няма намерение да се отказва, от немската компания са доволни от него и вярва, че ще продължат контракта му.
Та, ето какво ми разказ кап. Собаджиев за преживения ужас в панамския затвор малко след като беше освободен и се прибра вкъщи:
За нас, морските капитани казват, че винаги сме с единия крак в затвора. Истина е. Изпитах я на гърба си с цялата й жестока бруталност. В момента се опитвам – доколкото мога, да забравя преживения кошмар.
Имала глава да пати. С контейнеровоза „Маас трейдър” плавахме от Баранкиля, Колумбия и пристигнахме в Панама, от където трябваше да продължим за Доминиканската република. На 29 март 2011 година в 2 часа сутринта дежурният ми се обади: “Кептън, двама полицаи на борда!“
Докато разбера, какво става, онези хукнали направо към носовата част на кораба.
Извикаха ме след 15 – 20 минути и показаха разхвърляни пакети на втора долна палуба. Без да обясняват, къде са ги намерили, направо ме питат на развален английски: „Знаете ли, какво е това?“ Викам: „Не знам“.
А те: „Ами, това е кокаин“.
Питам: „Как разбрахте веднага?“. “Ние – викат, знаем“.
„Е, щом казвате, че е кокаин, добре, но трябва да се направи проба“.
„Няма нужда, ние знаем, какво има вътре“.
Питам: „Свободен ли съм вече?“. Отговарят: „Да“.
Връщам се в кабината, веднага информирам холандската компания и това беше единствената ми връзка с нея, после тя напълно ме забрави.
През това време се качиха и други полицаи.
Виждах какво следва и от стреса получих нещо като сърдечна криза. Извикаха линейка и ме взеха в тяхната Бърза помощ, където останах под лекарско наблюдение до 6 часа вечерта. Бях само по чехли, риза и панталон, но отказаха да ме върнат на кораба, екипажът бил свален.
Заведоха ме в прокуратурата. И тогава беше единственият случая, когато прокурор говори с мен. Беше главният прокурор на Панама – още е такъв. Разпитва ме, къде е спирал кораба, след като сме напуснали Баранкиля и казва: „Давам ти 15 минути да кажеш!“.
Отвръщам, че няма нужда да ми дава 15 минути, на кораба има 15 – 20 записващи устройства, с един оборот да падне машината и се отбелязва. Има и две черни кутии, които могат да се отварят само от компанията и няма как да бъдат манипулирани. Пълна глупост е да се твърди за спиране в открито море, за да се товари нещо.
Защото автоматично се записва всяка промяна в режима на работата на машината, с минутата, секундата, когато е станала.
И затова преспокойно му казвам: „Идете и проверете, вземете корабните дневници, питайте екипажа, дали корабът е спирал някъде в морето“.
„Не, ние знаем, че след излизане от Баранкиля сте спирали“. И това беше всичко.
На петия ден пуснаха екипажа, освободиха и кораба заедно с товара. Според адвоката на компанията на следващия ден трябваше да пуснат и мен.
Дойде следващият ден, обаче ме преместиха в затвора. И край.
Минаха 18 месеца без някой да ме е разпитвал. Просто ме забравиха, докато не се намеси външното ни министерство.
Затворът се наричаше „Ла Хоя” – за подигравка на испански това означава скъпоценен камък, диамант. Типичен латиноамерикански затвор, в джунглата, отворено отвсякъде и какви ли не гадини влизаха, пълзяха по пода.
Първите 10 дни бях тотално онемял от нерви и смятах, че повече няма да проговоря.
В килията бях с един от Зимбабве, който знаеше английски, пишех на един лист и той говореше по телефона с дъщеря ми. Постепенно трябваше да свиквам с действителността, защото виждах, че няма спасение.
Най- трудни бяха първите дни – напълно изоставен, без дрехи, без пари в чужда държава.
Тогава единствено откликна почетната ни консулка, която живее там. Тя информира семейството ми, защото нямаше как да се обадя. Дойде със съпруга си, донесоха ми прибори за бръснене и някои други най-нужни неща, шалте за постилане, тъй като спяхме направо на земята.
Затворът беше двойно пренаселен – предназначен за 300 души, а ние бяхме 605.
По едно време дойде адвокат, познат на жена, с която работихме навремето – беше агент на кораба. Той уж се засили, взе едни пари и повече нищо не свърши.
В Панама е системна практика адвокатите така да процедират с чужденците.
Имаше и един друг, на когото беше платено, но само ме лъжеше – утре, другата седмица, накрая тотално се скри. Изгорях с 33 000 долара, беше ми препоръчан от един съкилийник, когото също завлече, но с по-малка сума. Но Господ си знае работата. Скоро някой го разстреля.
В затвора бях в павилиона за чужденци – повечето колумбийци. В 6 часа вечерта ни заключваха.
Без тоалетна, без нищо.
През нощта използвахме шишета и кофи за тоалетна. Смрад!
Още с влизането ме предупредиха, че първата работа е да си купя кофа.
Кофа за тоалетната, кофа, за да се пера. Панама е близо до Екватора и влагата е убийствена. Няма течаща вода, можеш да се изпереш, когато успееш да напълниш кофата си. Водата я пускаха сутрин по 15 минути. Случваше се по 6 – 7 дни изобщо да няма нито капка.
За годините, които изкарах в затвора имаше 3 – 4 гладни стачки. Никакъв ефект.
Веднъж 15 затворници си зашиха устата.
Не бях виждал на живо човешко същество със зашити уста, но там видях. Беше страшно!
Жалко за момчетата, нищо не постигнаха. Не съм ги броил, но мога да кажа, че близо половината от хората лежаха без присъди.
По време на моя престой имаше рекордьор, който си отиде след 73 месеца, без да е обвинен за нещо.
Имаше и бунт в затвора, стана на 3 ноември 2011 година. Влязоха тежко въоръжени, стреляха, хвърляха газови гранати, направо като на война. На един му изкараха окото с ритник в главата, имаше и доста простреляни. Тогава не можах да издържа и се свързах с приятелите си по телефона.
В затвора общувах с другите само, колкото да минава времето. Сутрин отключваха в 9 часа, веднага излизах и вървях по двата коридора (в двора изобщо не пускаха). Другите казваха: „Лудият капитан, пак тръгна!“
Назад – напред, навъртах по 14 – 15 км на ден, а в главата ми само една мисъл- кога ще свърши този кошмар? Но той не свършваше. Имаше моменти на отчаяние, като виждах, че от никъде нищо не се случва.
Тогава с дни се затварях в килията.
Много пъти ми се случваше да мисля, че повече няма никога да изляза.
Приятелите, с които контактувах по телефон го знаеха много добре.
Впрочем, там всичко, което е забранено е позволено, включително телефоните, ако си платиш. Така поддържах връзка с дъщеря ми, сина ми, с приятелите, с асоциацията на морските ни капитани. Те ме окуражаваха с думите: „Правим всичко възможно, спокойно!“.
Знаех, че го правеха – с благотворителни концерти и какво ли не. Имах тяхната подкрепа и това поддържаше надеждата ми. В затвора виждах хора, които никой не търсеше и докъде стигаха.
Имаше доста самоубийства.
Последният се обеси 2 – 3 месеца преди да тръгна от „Ла Хоя”…
Много пъти, обезкуражен им казвах по телефона: Откажете се, стига толкова! (те събираха пари за адвокати). Тогава ми задаваха въпроса: „Е, добре, ако беше на наше място, щеше ли да се откажеш?“ Викам: „Не!“. А те: „Тогава, защо ни караш да се отказваме?“…
Настръхвам, като си го припомням.
Сигурно и досега щях да съм в затвора на Панама, дори без да съм разпитван, ако не бяха Българската асоциация на морските капитани, Международната асоциация, колегите, съвипусниците и близките ми приятели, които добре ме познават и знаят, че това, в което бях обвинен просто е недопустимо да го извърша.
Външното ни министерство трябваше да се намеси, за да ме извикат на 18-ия месец на разпит, а на 33-ия се явих на съдебен процес с обвинение за организиран превоз на наркотици, но без никакви доказателства.
След много протакания и пак след намеса на външното ни министерство делото беше насрочено на 19 декември 2013 година. Но това не беше съд – всичко нагласено, въобще ме ни дадоха думата. Присъдата я произнесоха чак през април следващата година – първо ми дадоха 120 месеца, после я намалиха на 80 месеца. Излежах точно 4 години и половина в Панама до екстрадирането ми в български затвор на 31 август.
Няколко месеца по-късно, на 22 декември 2015 година вече бях на свобода.
Когато се прибрах вкъщи, отначало беше страшно – събуждам се в тъмното и се чудя, къде съм?
Не мога да повярвам, че вече съм в моя дом, при най-близките си. След толкова години на мъки, непрекъснати лъжи няма как да стане изведнъж. Но ще се оправя.
Питат ме приятели, на какво съм станал жертва?
Има версии за арестуването ми като прикриване на нещо друго много голямо, но нямам доказателства. Животът продължава и да се връщам назад нищо няма да спечеля. Дори и да науча, кой е виновен, не съм човек, който непременно да търси мъст, искам само да знам името му.
Ако има нещо важно от случилото се с мен, това са поуките, за които платих толкова скъпо. Никога няма да забравя думите на моя свако, известният варненски кап. Райчо Райчев (лека му пръст!) при явяването ми на изпита за капитан: „Готов ли си да носиш отговорност? Защото, ако те е страх от мечки, не влизай в гората!“.
“Готов съм!“ – извиках.
И сега не ме е страх отново да плавам, като капитан.
Но вече знам какво да правя.
Когато ме задържаха в Панама, корабът с товара беше освободен (нещо нечувано в световната практика!).
След няма и две седмици холандската компания го продаде и малко по-късно обяви фалит, а екипажът го пръснаха.
Нещо крайно съмнително, но с това изчезна и протокола за товара от Колумбия.
Затова задължително е да пазя при мен копие от протокола за проверка на товара преди отплаване от рисково пристанище.
Другата поука, не знам как ще я приемат колегите, но от тук нататък не се доверявам на никого вече.
И доколкото мога, всичко ще проверявам сам. По-голяма обица на ухото от тази няма, как да имам.
ВИЖТЕ КАК СЕ РАЗВИ САГАТА С БЪЛГАРСКИЯ КАПИТАН В АРХИВА НА MARITIME.BG
