Проф. д.т.н. Асен Недев е новият „почетен професор“ на ВВМУ „Никола Й. Вапцаров“. Академичният съвет му присъди почетното звание за „огромен принос в академичното развитие и просперитета на Морско училище и по случай неговата 80-годишнина“.
Проф. Недев е ректор на Техническия университет – Варна в периода от 1991 до 1999 г. Създател е на морския му факултет, също и на голяма научна школа, ръководител е на 24 проекта по европейски програми и на над 50 научно-изследователски проекти. Ръководител е на повече от 40 успешно защитили докторанти и над 50 дипломанти. Автор на 15 учебника, 6 книги и над 500 научни публикации. От 2012 г. е привлечен като гост – преподавател в Морско училище, където поставя основите на учебната дисциплина „Международни транспортни системи“. Бил е и научен ръководител на преподаватели от флотската Алма матер. Проф. Недев е рецензент на четирима професори и четиринадесет докторанти, които са преподаватели в Морско училище.
След изреждането на този дълъг списък (може още да се продължи), някак малко странна изглежда и в същото време е много интересна неговата моряшка история, която той ми разказа преди време. Странна, защото тя е за неговото любимо занимание като рибар – занаят тежък и примитивен в днешното модерно време, който в случая се съвместява в човек с високи научни титли, какъвто е проф. Недев. А той наистина се гордее, че е единственият професор сред рибарите.
Ето каква моряшка история ми разказа запаленият рибар проф. Недев:
Няма нищо странно. Откакто се помня, а и преди да имам спомени, семейството ми е свързано с морето. То е постоянен спътник в моя живот, а рибарството е неделима част от него. Родил съм се на няколко крачки от морето в една барака на бургаското пристанище. Баща ми беше гемиджия и с една лодка „Теменуга” превозваше пътници. Веднъж, когато съм бил в коритото да ме къпе, майка ми отишла за още вода и аз така съм се заиграл на параход в бурно море, че съм го обърнал и то ме захлупило. Когато се върнала, майка писнала: „Няма го детето”.
Родът ми е от тракийските бежанци и моят дядо се преселва в Гебедже (Белослав). Помня, че работеше в изкупвателния пункт на рибарската кооперация. Тесен канал свързваше Варненското с Белославското езеро и там беше преградено с мрежа – гард, в която хващаха рибата. Дядо ми отговаряше в кооперацията за изкупуването на улова, за мрежите, за целия инвентар на гарда. Често му гостуваше дядо Амос, голям рибар от Казашко, колоритен образ. Езерото беше пълно с риба, старите варненци помнят гебеджанските раци. Вкъщи ги изсипваха сварени цяла купчина върху мушама на масата и там ги ядяха, кой колкото може. Правеха съревнование пред кого купчината с черупки ще бъде по-голяма. Нашият род беше известен там като Вамаджиеви, понеже мястото, където беше гарда го наричаха вамата (румънска дума, идва от митница).
Така че от съвсем малък все край водата с пръчката – на нея вързан канап, две въдички, отдолу олово и почнах с рибарството. На 7 – 9 години с въдица от камъш вече бях завършен рибар. Оттогава са и първите ми честно спечелени пари в живота от продажбата на една връзка с риба. Всеки ден бях на канала с моята въдица. Веднъж се прибирах през стария мост, гордо носех връзката с уловените рибки и два рака отгоре. Спряха ме едни хора: „Момченце, хайде да ни продадеш тази връзка с риба, трябват ни раците за лек.” Дърпах се, но те настояха, накрая им я дадох и те ми платиха 75 лева от най-старите пари.
После се преместихме да живеем на варненското пристанище, където баща ми работеше като моряк. Беше времето на кара капитаните и той без да има нужното образование, но с натрупан опит стигна до главен механик на кораб. Живеехме на таванския етаж на белия блок в пристанището (още го има срещу сградата на БМФ), нямаше ограда и кеят беше нашият двор за игри, морето беше наше и в него ловяхме риба.
На няколко пъти съм се давил в морето, от съвсем малък, че до не толкова неотдавна. Първото ми давене беше на 7-годишна възраст. Отивахме на рибарския мост, скачахме от скарата му и плувахме към брега. Другите деца бяха четири години по-големи от мен, съученици на брат ми. Веднъж те се хвърлят да плуват и аз след тях. Да, ама още съм съвсем малък и силите ми бързо свършват. Опитвам да се хвана на една от гредите на моста, не мога да я стигна. Гълтам вода и усещам, как една ръка ме хваща за врата, изкарва ме на плиткото. Брат ми не ме изпускал от очи, видял, че се давя и скочил да ме спасява.
Наред с давенето имам и доста спасявания в морето. Бях вече 16-годишен, когато изкарах курса за спасители. Заедно с моя учител по физкултура, Лаврентий Силов (корифея на водното ни спасяване, почина – Бог да го прости!) станахме спасители на Международния дом на журналистите. Там плажа е съвсем малък с една скала навътре във водата, обаче посетителите му все неслучайни хора от страната и чужбина.
Веднъж гледам там великия тенор Никола Николов, заедно със съпругата си оперната певица Лиляна Василева. На смяна съм и по едно време дежурният вика: „Удавник!”.
Дави се Лиляна Василева.
Тя не може добре да плува, а там е дълбоко, има големи вълни и се хванала за един камък. Решаваме да направим показно спасяване, като по учебник. Единият от нас с примката на въжето през рамо почва да плува към нея, вторият също скача със спасителния пояс, а третият от брега дърпа въжето със спасения удавник.
Изтегляме я и тъкмо започваме да я реанимираме, въпреки че нищо й няма (нали правим показно!) и виждаме Никола Николов спокойно седнал на скалата, кръстосал по турски крака и ни снима с камерата си. Филмира цялата операция по спасяване на жена си….
Това е първото ми по-интересно спасяване. Имам и още едно пак на „Журналист”, но малко по-нагоре, където имаше пионерски лагер и там осигурявахме децата на плажа. В този ден бях изморен, недоспал, през нощта изпращахме лагерници.
Стоя на пясъка и по едно време гледам жена се дави на 50 метра от брега. Скачам и с бързо плуване стигам до нея. Тя е едра, дебела и 15 минути не мога да я изтегля на брега. Докато я изкарам, вече съм се нагълтал с вода, устата ми пълна с пясък и лягам съвсем изтощен на пясъка. А тя се изправя, само се отърсва, минава през мен и си заминава. Накрая май аз, спасителят съм удавникът.
Четири години преди казармата всяко лято бях спасител и от Лаврентий научих какво е истинския риболов – как да правя морски възли, как да греба с лодката, да връзвам чепарета…. На спасителния пост имахме четири лодки и с тях ловяхме риба вечер, но не като любители въдичари. Това ходене в морето беше станало част от нашето всекидневие, а както вече ти казах рибарството е неделимо от него. Беше нашето море и такова си остана. Бяхме група приятели, които се кръстихме „чедата на морето”.
Вече истински, макар и още полупрофесионален, риболов започнахме с един от моите братовчеди, Асен Семката. Бараката му е на Фичоза, там живее. Двамата много ходихме за риба и той полека лека се отдаде изцяло на тази професия, стана един от големите варненски рибари. Той сам се научи да плете мрежи, научи и мен. Говоря ти за годините, когато вече бях станал млад доцент. Бях си купил гумена лодка, тип десантна и с нея излизахме в морето. Имах и Вартбург, на който също направих риболовно кръщене.
Първото ми вече сериозно място беше лодкостоянката на рибарското селище край Кранево. Там вече имах своя рибарска лодка, барака за инвентара и станахме редовни членове на кооперацията. Ние, младите се завъртяхме покрай известните рибари бай Димо Мъглата, Кольо Маринов и бай Иван с прякор дядо Кранчо. Те бяха пълни с рибарски истории – кои бяха истини, кои измислени, но всичките само за занаята. На рибарското селище имаше далян, в него се хващаше много трицона, матрапазите я изкупуваха. Веднъж един от групата вика: ”Хайде, да отидем сами да я продаваме по близките села!”.
Съгласих се, натоварихме касите с риба на още чисто новата ми кола и тръгнахме да я продаваме. Никой не я иска, преди нас матрапазите заляли целия бряг с риба. Накрая я хвърлихме. Колата ми шест месеца миришеше на риба, а беше август, най- голямата жега.
С братовчед ми Асен направихме кооперация – от мен гумената лодка, от него мрежите. И започнахме някакъв див риболов, по цяла нощ.
През деня съм доцент в университета, работя, преподавам, изпитвам, а нощем двамата риболовстваме. Мрежите бяха особени, наричат се фустанели, с тях ловяхме страшно много лефер.
Стигахме до такива количества, че моят дял от улова надхвърляше 50-70 лефера, а това е едра риба, парчето тежи 300 – 350 грама.
Какво правехме?
Отиваме надвечер на Карантината, надуваме лодката и с фустанелата излизаме пред Галата. Там пускаме мрежите й да изтичат една по една във водата и след като вече сме ги заложили, връщаме се на брега. Първото ни влизане отново е след около час и половина, някъде към 11:30 часа, минаваме по мрежите (казва се еледисване – в рибарството има много турски думи) и събираме рибата.
При едно такова излизане хващаме до 50- 70 риби. Фустанелата от двете страни има коркови тапи, които я държат права и рибата се набива в очите на мрежата. Ние я вадим една по една – имало е случаи някой лефер даже да те ухапе – хвърляме я в двете лонди вътре в лодката, връщаме се на брега и след още 2-3 часа – отново.
Обикновено за една нощ влизаме три пъти и на сутринта се прибираме с по 200-300 риби.
Помня, вече е построена едната сграда на университета и спирам Вартбурга пред нея, вдигам капака на багажника, колегите виждат рибата и питат: „Доцент Недев, какво има?”
Казвам: „Раздавам риба. Заставаш тук и викаш: Сенко е голям рибар! Който не вика не му давам.”
Следва продължение…