Самозащитата на каварненци през юли 1877 г. в книгата на Георги Димитров „Страданията на българите и Освобождението на България през 1877-1878 година“
Георги Георгиев Димитров е роден през 1838 в Кюстендил. Той е автор на книгите:
Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение. Част I. София, Придворна Печатница Б. Шимачек, 1894; Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение. Част II. София, Търговска Печатница, 1896; Страданията на българите и Освобождението на България през 1877-78 год. София, Печатница на Ив. П. Даскалов и С-ие, 1899.
Умира на 24 май 1906 г. в София*.
В книгата си „Страданията на българите и Освобождението на България през 1877-1878 година“ Георги Димитров разказва за самозащитата на каварненци от нападналите ги башибозуци (черкези и татари) през юли 1877 г. Книгата е библиографска рядкост и изключително ценна. Тя е един от основните извори за самозащитата на Каварна.
В книгата си Георги Димитров не говори за въстание в Каварна**, а за самозащита. Никъде за въстание не се споменава и в докладите на английските и австро-унгарски дипломатически агенти във Варна, Кюстенджа и Константинопол (Истанбул). За въстание не се споменава и в кореспонденциите публикувани в английските, австро-унгарски, чешки и немски вестници от юли, август и септември 1877 г.
Кой (и защо) въведе в българската историография „Каварненското въстание“.
Няма въстание, има самозащита на християнското население от Каварна (и околните села, нападнати и съсипани от башибозуците). Няма причини за въстание, няма организация и цел. Има самозащита на населението от нападналите ги башибозуци (нередовна конница), въоръжени от Османското правителство с модерни пушки, изтласкани от Северна Добруджа в началото на Руско-турската (Освободителна) война от 1877-1878 г. Историята е такава каквато е, няма нужда от нови митове.
Тук представяме страниците от книгата посветени на самозащитата на каварненци. Запазили сме оригиналния правопис. За „Каварненското въстание“ всеки трябва да стига до своята истина сам***.
Bashi-bazouks. // The Graphic, Vol. XVI, No. 402, Saturday, August 11, 1877.
Vue generale de port et de ville de Varna. // L’Illustration, Journal Universel, No 1797, Vol. LXX, Samedi 4 Aout 1877, p. 68.
„Самозащитата на Каварненци, грабеха на 9-й Юлий и страданията на християнското население 1).
1) Значителна часть отъ събрания ми материалъ въ Каварна е допълненъ отъ г-на Р. Каракашевъ, който, като тамошенъ житель, очевидецъ и страдалецъ, погрижилъ се у врѣме да събере по подробни свѣдения****.
Сега вечь
99
по редътъ на датата, нѣколко коли отъ книгата си ще изпълнимъ само съ факти отъ скърбни приключения, като: убийства, кланьета, бѣсенье, обезчестяванье, заточаванье, пожари, грабежи и др. п., и най първо пишемъ за градеца Каварна.
Каварна е разположенъ на една висока равнина 2 ½ кил. отъ морето. Това разстояние е прорѣзано съ дълбоки долини. Градеца в заобиколенъ съ лозя, заградени съ доста високи стѣни. Изъ между махалитѣ най-главнитѣ сѫ: турската, която е отъкъмъ морето и християнската (Вароша) – отъкъмъ полето 2).
2) Тази махала е населена само отъ българе и гагаузи, а за да не употрѣбяваме при всякой случай и двѣтѣ думи, ний ще казваме – християни.
Тия махали се раздѣлятъ една отъ друга съ една долина и улицата водеща за Балчикъ. Отъ това стратегическо мѣсто, каварненци съумѣли да се възползуватъ до негдѣ въ нападенията отъ башибозуцитѣ и черкезитѣ.
Русскитѣ войски като преминахѫ Дунава при г. Мачинъ, всичкитѣ турци, черкези и татари почнали да бѣгатъ на югъ къмъ Варна и Шуменъ, нъ отгдѣто минавали, грабили каквото намирали. А пакъ когато пристигнали войскитѣ отсамъ линията Кюстенджа – Черна-Вода, черкезтѣ и башибозуцитѣ се появили въ околностьта на Каварна, въ когото отъ 21-й до 30-ий юний, ограбеното българско население изъ селата се стичало да спаси поне живота си.
Турцитѣ оть околнитѣ села се присъединили къмъ своитѣ единовѣрци, увѣдомили ги за богатството на каварненскитѣ християни, за красотата на женския поль и почнали да окрѫжаватъ града за да го нападнатъ.
Въ това врѣме пристигнали изъ Балчикъ, Добричъ, Варна и нѣкои бейове съ намѣрение да отвлекѫтъ отъ красивитѣ каварненки.
Предъ видъ на явната опасность, мѣстното население поискало помощьта на правителството, обаче не било удовлетворено и казало му се, да се защищава самó до пристиганието на войската.
Гражданитѣ турци, като се страхували, да не би съ нахлуванието на черкезитѣ и башибозуцитѣ да направатъ несъзнателно и на тѣхъ нѣкои загуби, останали съгласни да се въорѫжатъ и християнитѣ, та задружно да защищаватъ градеца.
100
Тъзи задружна защита се продължила нѣколко дена. Извѣстна и на нападателитѣ, задържала ги въ бездѣйствие. Нъ пръснатия слухъ за приближаванието на русскитѣ войски къмъ Каварна, развълнувалъ цѣлото каварненско население. Турцитѣ се страхували отъ русситѣ, а пакъ християнитѣ, отъ окрѫжающитѣ градеца черкези и башибозуци.
Турцитѣ решили да бѣгать за Цариградъ и съ тая цѣль наели една гемия, на която въ наемванието взели участие и нѣкои отъ по-богатитѣ християни, нъ само три сѣмейства сполучили да се измѫкнатъ, на които за участьта послѣ ще говоримъ. Турцитѣ съвѣтвали християнското население изобщо да тръгне съ тѣхъ, обаче, 500-годишния робъ никакъ не билъ наклоненъ да напустне своето отечество, което днесь-утрѣ трѣбваше да бѫде освободено.
Най-послѣ турцитѣ напуснали градеца, потеглили за Цариградъ, а нѣкои отъ тѣхъ се присъединили къмъ нападателитѣ на градеца черкези и башибозуци. Благоприятния случай за нападателитѣ настаналъ. Нападението било неизбѣжно. Християнското население сега дори почувствовало опасностьта. Страхъ и трепетъ владѣяло между него.
Въ това врѣме се разгласило изъ града, че разѣзди отъ донскиѣ казаци се явили отсамъ г. Манкаля, което давало надежда за скорошното пристигание на русситѣ и по първитѣ граждани рѣшили, до пристиганието имъ да противостоятъ на обсадителитѣ съ орѫжие въ рѫцѣ и да не ги допускатъ въ градеца.
Единъ измежду тѣхъ, Джерафь-оглу Амира 35 годишень мѫжь, извѣстенъ търговецъ, развитъ, уменъ и юнакъ, поставилъ се на чело да води самозащитата. Той не билъ избранъ и не билъ назначенъ отъ нѣкого да води дѣлото на самозащитата, на което отъ разрѣшението зависила участьта на хиляди души. Това право той самичъкъ си го взелъ и никой не му го успоряваль; напротивъ, всякой стоялъ предъ него съ страхопочитание и всички взели да му се подчиняватъ като редовни войници. Въ кратко врѣме той вдѫхналь чувство на рѣшителность и въ мирния земледѣлець, и въ предпазливия гражданинъ, и въ покорния селянинъ и образоваль отъ тѣхъ неустрашими ратници за самозащита.
Отъ 25-й юний***** се почнали отбранителнитѣ приготовления съ жива дѣятелность. За да се предвари настѫпванието на нападателитѣ, разпръснатитѣ християни изъ турската и другитѣ
101
крайни махали, събрали се въ Вароша, всичкитѣ улици веднага били запушени съ дървета, камъни, коля и прч., а стѣнитѣ край лозята изпробити за стрѣляние.
Мѫжетѣ, даже и неопитнитѣ да употрѣблявать орѫжие, задигнали кремиклиитѣ пушки, а онзи който нѣмалъ пушка, заболъ пищовъ или ножь на пояса, други нарамилъ брадва и почнали деня и нощя да вардятъ укрѣпленията около града, особно въ лозята 1).
1) Евтимий Ив. Еремиевъ, Карловецъ, развитъ и образованъ момъкъ, тукъ заселенъ и едвамъ преди една година ожененъ за учителка, като не билъ употрѣблявалъ въ живота си орѫжие, упушналъ се съ пищовъ въ сърдцето и въ сѫщото врѣме издѫхналъ.
А момитѣ и женитѣ въ кѫщата на Амира, както и въ други кѣкои кѫщя, денонощно куршуми лѣяли и фишеци правили, тъй като и барута се намиралъ въ голѣмъ размѣръ. А пакъ священницитѣ църквата никакъ не напущали, която, деня и нощя не се изпраздновала. Старци, баби, жени и моми, постоянно се молили Богу за по-скорото пристигание на избавителитѣ си. По всичкитѣ кѫщя кандилата не изгасвали, срещу които коленичили хора и съ сълзи на очи възнисали молитвитѣ си къмъ всесилния за избавление.
Каварненци отдавна били напуснали частнитѣ си работи и градеца представлявалъ домъ на едно семейство управляванъ отъ единъ отець. Имота, ядене, пиене били станали общи; за нищо не се плащало. Готовитѣ потури и чепкени въ абаджийскитѣ дюгени били подъ разположението на младежитѣ, които се обличали съ тѣхъ за да иматъ повече мѫжественна представителность и турски изгледъ. Сѫщо и кръчмитѣ били станали общи. Всякой си наливалъ самъ колкото искалъ. Вардачитѣ, особено ония въ лозята при които се намирало въ голѣмо изобилие благословеното винце, постоянно били весели, безгрижни и неустрашими. Народни пѣсни пѣяли, гайди и други инструменти свирили, хорá и рѫченици играли и вместо кърпа, съ ножове въ рѫка, напукъ на черкезитѣ, които били наблизо на една могила и всичкитѣ движения виждали.
Числото на черкезитѣ и башибозуцитѣ около градеца възлизало повечь отъ 3000 д. Често пѫти нѣкои отъ тѣхъ влизали по Сарайската улица, нъ въ Вароша не се рѣшавали да настѫпатъ. Нито пакъ и християнитѣ излизали на вънь,
102
та били принудени да пиятъ вода отъ находящитѣ се въ Вароша кладенци, понеже едничката въ градеца чешма била недостѫпна за тѣхъ.
Цѣли 14 дни се изминали отъ както каварненци взели дѣствителни мѣрки за самозащита и въ това разстояние нѣколко пѫти просили помощь отъ Балчикъ, нъ отговора билъ единъ и сѫщий: Да се варди населението самó, догдето пристигне помощъ.
Нѣкои отъ по рѣшителнитѣ граждани отишли въ Кюстенджа за да узнаятъ пристиганието на русситѣ, нъ и тѣ не се завърнали.
Окрѫжающитѣ градеца черкези и башибозуци като не се рѣшавали да настѫпятъ, гражданитѣ отъ день на день повечь се насърдчавали; нъ отъ друга страна като гледали по двороветѣ си, по градинитѣ, ограбеното население отъ селата: Шабла, Гаргалѫкъ, Ючь-Орманъ, Гявуръ-куюсу (сега Гурково) и други, останало безъ завивка, безъ имотъ и прехрана, не можехѫ да не мислятъ какъвъ ще бѫде края на това неизвѣстно положение. А пакъ най-много се опасявали, да не би съ продължителната си самозащита властитѣ да ги провъзгласятъ за „комити“ и да ги постигне участьта на Батачани.
Едвамъ на 9-й юлий пристигналъ отъ Балчикъ единъ юзбашия съ нѣколко заптиета и анадолски лазове, ушь съ мисия да запазятъ градеца отъ черкезитѣ и башибозуцитѣ, нъ въсѫщность, види се, да измамятъ населението и да имъ съдѣйствоватъ.
Черкезитѣ веднага почнали да чюпятъ вратитѣ на находящитѣ се извънь позициитѣ дюгени и да обиратъ. Юзбашията съ особно хладнокръвие гледалъ на това, а пакъ и гражданитѣ не се противили.
Въ сѫщото врѣме се явилъ въ Вароша единъ турчинь съ предложение, че черкезитѣ подъ едни легки условия, щѣли да запазятъ градеца и за споразумѣние, трѣбвало да отидѫтъ въ сарая нѣколцина отъ по виднитѣ граждани, между които, турчина опредѣлилъ да бѫде и Амира.
Черкезитѣ мислили да лишѫтъ Каварненското население отъ водителитѣ му, а послѣ лѣсно да се расправѫтъ съ него, обаче, гражданитѣ не се измамили въ това. Нъ за да испълнѫтъ волята на черкезитѣ предъ лицето на юзбашията, тѣ изпратили други лица изъ между първенцитѣ: Терзи Димитра,
103
Константина Панайотовъ, Димитра Керановъ и Петра Паличора (котленецъ).
Предложението на черкезитѣ за да вардать каварненци било: послѣднитѣ да имъ броятъ още въ сѫщия день до вечерьта 1000 т. лири и да ги хранятъ; въ противенъ случай, всичко щѣло да стане на прахъ и пепель! Пратеницитѣ, ако допуснехѫ на черкезитѣ да станатъ вардачи на градеца, щѣхѫ да предадѫтъ на тѣхно разположение, и имота, и честьта на населението, заради това, тѣ почнали да избѣгватъ тѣзи условия подъ разни извинения, т. е., че сумата 1000 лири каварненци никой пѫть не могли да изплатятъ, нъ да се намали и изплащанието да стане съ храна и добитъкъ, като поискали и срокъ да се споразумѣятъ съ съгражданетѣ си за окончателенъ отговоръ.
Това възражение отъ страна на пратеницитѣ до толкозъ растревожило обсадителитѣ, щото, слѣдъ като ги изругали съ думи свойственни на такъвъ родъ хора, хвърлили се върху имъ за да ги съсичятъ на късове. Тѣ, обаче, като забелѣжили това въ лицето на черкезитѣ още при размѣняванието думитѣ по условието, впуснали се изъ множеството, което ги изпращало съ ударитѣ на саби, камшици, тояги и когато единий отъ тѣхъ – Димитръ Керановъ изпорѣзанъ по лицето сполучилъ да се измѫкне изъ сарая презъ единъ прозорецъ съ викъ, че ги убиватъ, веднага загърмѣли пушкитѣ вьрху сарая и мнозина отъ нападателитѣ били убити и ранени. Сѫщо и отъ сарая стрѣляли върху позицията въ градеца, нъ безъ сполука. Въ това врѣме Керановъ се намиралъ между два огъня. Викалъ и молилъ се на своитѣ да не стрѣлятъ, нъ при тъзи първа и предизвикана отъ нападателитѣ битка, никой не обръщалъ внимание на неговитѣ викове и всякой се силилъ повечь трупове да повали на земята.
Нѣкои отъ нападателитѣ, които били навързали конетѣ си по желѣзата на прозорцитѣ въ сарая, пѣши избѣгнали къмъ дерето изъ другитѣ врата, като завлекли съ себе раненитѣ и убититѣ си другари, а конетѣ съ орѫжието (кобури) и дисагитѣ съ фишеци оставили плячка на населението. Въ първата тъзи щастлива битка за гражданитѣ, само Константинъ Папазовъ билъ раненъ съ револверъ въ крака и наскоро умрѣлъ въ Варна.
Слѣдъ малко врѣме, нападателитѣ открили още по силенъ огънь, и обсаденитѣ отъ всичкитѣ позиции отговаряли. А по
104
забелѣжителнитѣ слѣдь Амира водители: Абаджи Петръ (Търновецъ), Жечо Крачитала и П. X. Тодоровъ (Котленци), Терзи Никола, Папазоглу Димитръ и други, тичали отъ една позиция на друга и насърдчавали защитницитѣ, а пакъ малкитѣ момчета, фишеци доставяли за стрѣлцитѣ.
Черкезитѣ като виждали куршумитѣ на тѣхното силно орѫжие, което имъ бѣше раздало правителството да противостоятъ на дѣствителния неприятель на Турция, не отивахѫ на мѣсто, а спирали се отъ коля, камъни, дървета и като се убедили въ невъзможностьта за да влезѫтъ въ градеца съ открито нападение, тѣ подбрали добитъкътъ отъ полето, употребили го за позиция и прикрити задъ него доближили къмъ градеца.
Обсаденитѣ били принудени да убиватъ и собственний си добитъкъ, само да защитятъ честьта на женитѣ и дъщеритѣ си и да упазятъ имота си. Борбата била отчаянна. Нападателитѣ нѣколко пѫти нахлули на вътрѣ, нъ зашигницитѣ ги отблъсквали. Въ тъмнитѣ облаци отъ пушъка се носилъ страшния викъ на нападателитѣ. Чували се охканията на раненитѣ, ревътъ на добитъка, нъ нищо не се виждало. Картината била ужасна, особно за онѣзи, които, въ живота си не били чували и гласътъ на пушката.
Обсаденитѣ и този пѫть показали силно упорство. Нъ тѣхнитѣ съграждани турци, които се били присъединили съ черкезитѣ и знаяли по отнапредъ положението на позициитѣ, забелѣжили, че вардачитѣ на една позиция отишли въ друга на помощь, тѣ веднага повели черкезитѣ слѣдъ себе, заградили изотзадъ вардачитѣ и поставили ги между два огъня, нъ благодарение на Недѣлча и Калинкова отъ с. Гаргалѫкъ и други нѣколцина, които отъ една ближна позиция отвлекли черкезитѣ въ престрѣлка и дали възможность на другитѣ да прибѣгнатъ на вторитѣ позиции при кѫщята, като оставили около първата позиция въ лозята двамина убити и двамина ранени, отъ които единий, Богдановъ отъ с. Ючъ-Орманъ билъ раненъ въ кракътъ, и при такова положение, той убилъ трима турци и единъ черкезинъ, които се намирали около него, а най-послѣ и той съсѣченъ на късове.
Черкезитѣ като завзели вечь позиция въ лозята, подпалили нѣкои отдѣлни кѫщя, които се намирали наблизо, сполучили да влѣзатъ и въ една отъ главнитѣ улици, гдѣто въ
1б5
една кѫща заклали находяшия се тамъ старецъ – овчаръ, а въ друга, лѣжащия отъ болѣсть старецъ. Тѣ нахлули въ двороветѣ още на двѣ-три кѫщи, отъ които едната била пълна съ жени, моми и дѣца, оставени подъ защитата само на трима мѫже. Женския викъ и дѣтинския плачъ скоро повикали на помощь находящитѣ се наблизо рѣшителни момци: Василъ X. Антоновъ, Ат. Гаргалъклиевъ, Паласъ Папа Андриковъ, Михалаки Бабаджановъ и др. нѣкои, които, между гѫститѣ турски куршуми, избавили повечь отъ стотина невннни душици, само стареца Панайот Бачковъ билъ убитъ, другъ старецъ и двѣ моми ранени и кѫщата била запалена, нъ хората избегали въ друга. Черкезитѣ съ избѣгванието си, завлекли нѣколко души убити и ранени отъ своитѣ другари, а отъ защитницитѣ се ранилъ Вас. X. Антоновъ, отъ която рана на другата година умрѣлъ.
Битката се продължила три часа и тъмната нощь я прекъснала, нъ пожара се разпространяваль. Черкезитѣ, които се страхували отъ ненадѣното нападение на русситѣ и всяка една нощь прекарвали въ гората „Батова“ между Варна и Балчикъ, пакъ заминали за тамо. А въ градеца пламъцитѣ отъ запаленитѣ кѫщя извивали огненнитѣ си язици по небето и цѣлата му околность освѣтявали, безъ да се погрижи нѣкой да даде край на пожара. Мѫжете стояли замаяни, замислени, като вѣрвали, че черкезитѣ за днешната си несполука, утрѣ ще нападнатъ съ по голѣма сила, ще грабатъ, безчестятъ, убивать, палятъ и за отмъщение, разни свирѣпства ще вършатъ. Отчаянието било общо. Жени и дѣца постоянно плакали. Нѣкой измежду гражданитѣ а пакъ селянитѣ изобщо рѣшили да избѣгнатъ и гдѣто имъ видятъ очитѣ тамо да отидѫтъ, отколкото да дочакатъ утрѣшния день въ Каварна. Една часть отъ гражданитѣ предпочитали да останатъ въ градеца и като се затворятъ въ новото училище, тамо да се защищаватъ или да измрѫтъ, а не да се скитатъ сь малки дѣца въ тъмната нощъ по полянитѣ.
Събранитѣ въ укрѣпения Варошъ граждани и селяни, които нѣколко дена задружно се защищавали срещу нападенията на черкезитѣ и башибозуцитѣ, тази нощь като пилци се пръснали на четири страни: едни останали въ училището; други тръгнали къмъ долината за Гюль-Градъ; трети се скитали по полянитѣ, а четвърти се крили по пещеритѣ. Ний ще изложимъ страданията на всички по редъ, като споменемъ
106
и за онѣзи, които заминахѫ за Цариградъ наедно съ турцитѣ, и най първо ще почнемъ отъ останалитѣ въ училището.
I. Тѣзи отъ гражданитѣ които рѣшили да останатъ въ училището, между които билъ и Амира, веднага се отправили за тамо. Едни отъ мѫжетѣ били поставени да пробиватъ високитѣ каменни стѣни на училищния дворъ за стрѣляние, други пренасяли и трупали въ училището храна, покѫщнина, постелки, покривки и въ случай на обсада да могѫтъ се задържа по дълго врѣме. Слѣдъ всичко това вратитѣ били затиснати съ камъни и дървета тъй като останалитѣ граждани се прибрали вътрѣ и добрѣ въорѫжили. Не се изминало много врѣме, мѫжетѣ се проредили – тукъ-тамѣ се срещалъ по нѣкой, а преди да се зазори, между такова едно множество жени и дѣца, останали само около 30 – 40 д. по стари и задържани отъ плачътъ на своитѣ жени. Изоставение отъ другаритѣ си Амира, предалъ на произвола на сѫдбата три малолетни дѣца, жена и той избѣгналъ на сѫмвание, като далъ надѣжда на населението, че на другия день наедно съ русситѣ ще се завърне.
Развидѣлило се добрѣ, слънцето се показало а съ него наедно и черкезитѣ, които отъ загубитѣ си презъ миналия день страхували се да нападнатъ веднага, като вѣрвали че упорството на обсаденитѣ този день още по силно ще бѫде; а пъкъ послѣднитѣ като знаехѫ, че сѫ оставени на провидѣнието и при първото настѫпвание ще бѫдатъ обезчестени, опозорени, ограбени и съсипани, страхъ и трепетъ ги обзимало и само на Бога възлагали своята надежда, къмъ когото съ плачъ и въздихания възнасяли своитѣ молитви.
Въ това врѣме когато еднитѣ взимали мѣрки да нападнатъ, а другитѣ чакали минутата на своята злощастна сѫдба, отъ далечь се показала конница, която обсаденитѣ счели за донски казаци водими отъ Амира. Тази тѣхна радость, мигновенно се преобърнала въ поразителна скърбъ. Съ наближаванието на конницъта, тѣ видели че черкезитѣ карали двѣ орѫдия 1).
1) Нѣкои отъ черкезитѣ извѣстили за жьртвитѣ си въ преминалия денъ и като представили каварненци за комити, сполучили да взематъ два топа отъ командира на Тутроканскитѣ войски въ Добричский отдѣлъ за да съсипатъ Каварна.
Топове карать! топове каратъ! извикали нѣколко растреперени гласове и всякой се вдървилъ на мѣстото си. Сълзитѣ
107
били вечь престанали; устнитѣ сключени и отъ едно глухо хълцание на плачущитѣ, друго нищо не се забелѣзвало.
Почти едноврѣменно съ пристиганието на топоветѣ, въ пристанището се спрѣли два броненосци Едринъ и Измидъ, изъ които излезнали около 30 д. арабски войници съ Балчикския каймакаминъ, началника на телеграфа Ераносъ и бързо се опѫтили къмъ градеца. Щомъ пристигнали въ училището, мѫже и жени обиколили каймакамина и съ плачъ му се молили за спасение. Той ги помалко утѣшавалъ а повечь заставялъ да върватъ по-скоро за пристанището.
По просбата на нѣкои отъ гражданкитѣ за да си взематъ нѣщо отъ кѫщята, каймакамина имъ далъ войници да ги пазятъ, обаче, нищо не намѣрили въ кѫщята си, защото черкезитѣ се били впуснали предварително като гладни вълци, всичко ограбили и съ приготвенитѣ по отърано коля, изпратили. Други отъ женитѣ се оплакали на каймакамина че улицата въ която живѣятъ е пълна съ черкези, та не могѫтъ да влезнѫтъ въ кѫщата си. Каймакамина изпратилъ войници подъ началството на Ераноса, обаче, послѣдния билъ ударенъ въ челото съ куршумъ и веднага умрѣлъ 1).
1) Арменеца Ераносъ станалъ жъртва, защото безъ да обади на властьта, отправилъ подадената депеша отъ гръцкий консулъ въ Балчикъ, съ която се извѣстявало на инностраннитѣ посолства въ Цариградъ за положението на християнското население въ Каварна и тѣ веднага протестирали предъ Портата, която била принудена да изпрати броненосцитѣ въ Каварна. Ераносъ изпълнилъ една свята длъжность, като е спасилъ съ стотини невинни души и името му вѣчно ще се споменува отъ потомството въ Каварна.
За подаването на тази депеша, съдѣйствовалъ прѣзъ Бургаската станция и тогавашния началникъ Христаки Григоровь.
Каймакамина като че нарочно за да остави по-голѣма плячка на черкезитѣ, забралъ по-скоро населенето голо, босо, гладно, придружавано отъ войницитѣ и отъ черкези и закарано на пристанището. Единъ отъ раненитѣ Хафифъ Димитръ, на когото месата били увиснали отъ черкезкитѣ ками и жена му го занела на рѪцѣ до пристанището, не билъ честитъ да се качи на парахода. Той умрѣлъ отъ болки, като оставилъ три малки дѣца и млада жена, която съ ноктитѣ си изровила въ песъка гробъ и го заровила.
На пристанището се намиралъ адмирала на параходитѣ. Той веднага заповѣдалъ на матроситѣ да пренасятъ населението
108
съ лодкитѣ, нъ отъ голѣмата бързина много дѣца били занесени въ едина параходъ а майкитѣ имъ въ другия.
Параходитѣ тръгнали единъ слѣдъ други и по обѣдъ пристигнали въ Балчикъ. Населението било настанено въ празднитѣ житни хамбари, нъ пакъ изпаднало въ рѫцѣтѣ на сѫщитѣ черкези и башибозуци, които миналия день били въ Каварна. Тѣ сега съ ножь въ рѫка, дирили по име лицата за да ги убиватъ. Пламнали отъ гнѣвъ, впускали се изъ множеството и викали: „Вие динъ душманларѫ, вчера избихте толкозъ правовѣрни ислями, а днесь правителството ви защищава; Ний ще ви научимъ … гдѣ сѫ ония комити? Гдѣ е Амира? Гдѣ е Хаджи Панайотъ? Сега като мишки излезнахте вече изъ дупкитѣ си … Нѣма пред васъ каварненскитѣ позиции … Ще ви научимъ …
Каварненци като виждали че и тука нѣма да бѪдатъ спокойни, не сѫ и въ безопастность, а като ги застрашавалъ и гладътъ, съ исключение на нѣколцина които нѣмали възможность да наематъ варки, всички други на следующий день заминѫли за Варна. Тукъ гръцката църковна община ги настанила по училищата и по други общественни здания, набавила имъ по нѣкоя дрѣха, завивка, поддържала онѣзи които не сѫ можли да изкарватъ прехраната си и когато пристигнали русситѣ, завърнали се въ Каварна.
II. Гюлъ-Градъ’) (Калето).
1) Гюлъ-градъ се намира на два часа къмъ изтокъ отъ Каварна вдаденъ въ морето. За него читателя ще намѣри исторически подробности въ ч. III на кн. „Княжество България“.
Тукъ отъ понапредъ се намирали селяни отъ селата: Суютчикъ, Карабча, Шабла и др. а отъ Каварна потеглили повечь отъ 600 д. мѫже, жени и деца, Каварненци и селяни. Тѣ вървели съ голѣма тишина и гробно мълчание за да не ги съзрѫтъ турцитѣ отъ негдѣ. Като преминали стръмния върхъ, расположили се по неожънатитѣ ниви за отпочивка.
Слѣдъ 2 ½ часа пѫть презъ нивя и поляни, мѫже и жени натоварени съ по едно или двѣ дѣца и други неизбѣжни потребности, наближили до Калето, изпратили двама отъ младежитѣ да извѣстѫтъ на селянитѣ, да не мислятъ че настѫпватъ черкези, та да стрѣлятъ. Споредъ извѣстието, вратитѣ били отворени, населението влезнало и на голата земя се разположило. Всякой искалъ да прекара останалата нощь в сънъ,
109
нъ хладния морски вѣтеръ досягалъ и коститѣ на човѣка, а пещеритѣ били изпълнени по отдавна.
Слѣдъ като изгрѣло слънцето, множеството налѣгало подъ неговия покривъ. По обѣдъ, всякой се събудилъ, искалъ да си хапне, нъ нѣма какво. Злато се намирало почти въ всякого, обаче, никой не обръщалъ внимание на него и никой не давалъ залагътъ си каквото и да му се предлагало. Благодарение на селянитѣ които по напредъ дошли съ колята си, докарали по малко брашно и тѣ раздавали на гладнитѣ по нѣкой залагъ.
Въ Каварна имало опасность отъ черкезитѣ, нъ имало ядене и пиене въ голѣмо изобилие и дрѣмката ставала на мегка постилка. Тукъ обаче, такава опасность нѣмало, нъ и хлѣбъ нѣмало, винце никъкъ, спането на гола земя подъ хладния вѣтерь и други такива неприятности. Едни питатъ за мѫжетѣ си, други за женитѣ си, трети за дѣцата си, дѣца за родители, тъй като при бръзото тръгвание въ тъмнината отъ Каварна, единъ-други се изгубили.
Съпругата на Йордана Карамузовъ се намирала въ послѣднитѣ минути за добиването на първородното си дѣте. Постилки нѣма, покривки нѣма и мѫжътъ не се вижда. Тя ражда подъ една каруца на голата земя. Една отъ съсѣдкитѣ ѝ дала забрадката си, друга престилката си и дѣтето било завито. Въ това врѣме пристига и мѫжътъ ѝ, въ долнята челюстъ раненъ, зѫбитѣ му изпадали, не може да говори и като се изправилъ до каруцата, кървави сълзи ронилъ.
На третия день сутриньта, населението съзрѣло два парахода и като видѣло че наближаватъ къмъ Калето, всичкото множество се стекло на брѣга и очаквало пристиганието имъ. Параходитѣ се спрели на около 30 метра отъ сушата, спуснали двѣ лодки въ които се накачили нѣколко души и излезнали по пѫтеката която се скача въ самата среда съ една дървена стълбичка. Тѣзи хора били: Гръцкия Варненски митрополитъ, Мютесарифина, трима консули и двама-трима отъ първенцитѣ варненски граждани. Митрополита съ приближаванието си до народа, казалъ: „Правителството е извѣстно за вашето положение, затова изпрати двата тѣзи парахода да ви занесѫтъ въ Варна, гдѣто ще бѫдете запазени …“. Като свършилъ владиката думата си, мнозина отъ народа извикали: „Ний не отиваме другадѣ! Ний искаме да си отидемъ по домоветѣ, а на правителството е всичко възможно, нека ни запази
110
въ нашитѣ кѫщи“. А пъкъ селянитѣ въ единъ гласъ извикали: „Какво ще правимъ въ Варна, жътвата се нзминава, храната ни изгни по нивята, съ какво ще прехранимъ челядьта си и отъ гдѣ ще изплатимъ данъка си на царщината“.
Мютесарифина никакъ не настоявалъ, а на противъ и той самъ убѣждавалъ селянитѣ да се завърнатъ по домоветѣ си и да си глѣдатъ работата, като ги увѣрявалъ че нѣма вечь никаква опасность, всичко е запазено и въ бѫдѫще нѣма кой да ги закача.
Въ това врѣме когато мютесарифина говорилъ на селянитѣ, консулитѣ съ една часть отъ Каварненското население, заминали къмъ вътрѣшностьта на Калето, разпитали подробно, за приключението въ Каварна, взели белѣжки и като се обърнали къмъ населението, казали: „Вървете на сѣверъ, защото на югъ нѣма спасение“.
Консулитѣ се завърнали при мютесарифина и потеглили за Варна, съ които отишла само една стара жена съ 4-годишното си внуче. Параходитѣ се още гледали, а въ населението общо движение станало. Едни стягали колята си, други прибирали ничтожната си покѫщнина, трети припкали да намѣратъ дѣцата си и всякой единъ се готвилъ за пѫть. Нъ въ това врѣме като молния се пръсналъ изъ населението радостенъ слухъ за пристиганието на Амира съ русскитѣ казаци. Всички се отказали отъ пѫтуванието. Вратитѣ на калето се отворили. Стражата се вдигнала и всякой обърналъ очитѣ си къмъ сѣверъ.
Слънцето залезло, нощьта настѫпила и се преполовила, нъ никой не мислилъ нито за ядене, нито за сънь и разговора се ограничилъ само въ честитото посрещание и поклонение на очакванитѣ отъ дълго врѣме, освободители. Тъзи надежда правила всякиго радостенъ и веселъ. А пакъ въ такива едни минути още по весело би било, ако поне една отъ каварненскитѣ бъчвици се намираше тукъ.
Нощьта преминала, слънцето изгрѣло, часоветѣ единъ слѣдъ други вървѣли, а русситѣ не се показвали и надѣждата за пристиганието имъ взела да изгасва. Надвечерь народа почналъ да се трупа на купове, на купове и да излиза изъ калето. Едни се отправили по посока къмъ русситѣ, други за въ селата си. Въ разстояние на два дена, калето се изпразднило запустѣло. Селянитѣ въ пѫтуванието си постоянно слушали виението на останалитѣ по зимовищата безъ овци и овчари кучета. Чес-
111
то пѫти срещали изъ лѣсоветѣ, по полето и по долинтѣ, патки, кокошки и др. които се скитали като диви. Пристигналитѣ по домоветѣ си селяни, нищо не намерили.
III. По Полянитѣ. Избѣгналитѣ по поляниѣ били принудени нощя да се скитатъ въ тъмнината, а деня да се спотаяватъ по нивята. Тѣ се хранили само съ жито отъ класоветѣ. Най-много страдали за вода, понеже чешма нигдѣ не се среща, а пакъ на дълбокитѣ повечь отъ 30 метра кладенци, кофа не се намирало. Едни отъ тѣхъ били избити отъ черкезитѣ, други сполучили да избѣгнатъ при русситѣ, а трети отишли въ Варна. Измѣжду тѣхъ много моми и жени били обезчестени.
IV. Пещеритѣ. Тѣзи пещери се намиратъ по брѣговетѣ на долинитѣ. Прибѣгналитѣ въ тѣхъ, не страдали толкозъ за вода, отколкото за храна. Намирали трънки, лападъ, нъ гладното гърло съ това не може да се насити.
На втората нощь, двамина отъ една пещера, облѣчени по турски, били изпратени въ Каварна за хлѣбъ. Съ пристиганието си въ градеца, по напили се презъ нощьта, заспали и като се пробудили, то се съмнало. Въ пѣтя се срещнали съ черкези и башибозуци, попържали наедно християнитѣ, а когато потеглили къмъ пещеритѣ и влезли въ Кара-гьолъ, чули женски писъкъ. Една тълпа башибозуци уловили двѣ млади булки, едната Каварненка, а другата отъ с. Суютчукъ, женени за двама братя въ с. Михалъ-бей и повлекли ги слѣдъ себе си. Жените викали на помощь пѣтницитѣ по име, нъ не било възможно да се обадатъ и да помагатъ. Тѣ били изнасилвани отъ тълпата, а слѣдъ нѣкой день и двѣтѣ умрѣли.
Съ пристиганието си въ пещерата, разказали на своитѣ другари случката съ женитѣ, а за да не пострадатъ и тѣ сѫщото, презъ нощьта напуснали пещерата и заминали за Варна.
Фурунджи Махалаки Янаковъ съ жена си Василка и съ едничкото си дѣтенце – бозайниче, прекарали първата нощь въ една пещера, нъ гладътъ имъ надвилъ и на другата нощь отишли у дома си за хлѣбъ. Въ кѫщи нищо не намерили, всичко разграбено, а непотребнитѣ нѣща за грабителитѣ, разхвърлени. Взели да събиратъ разхвърленитѣ дрипи, между които намѣрили нѣколко сухари, по нахранили се съ тѣхъ и като видѣли че се зазорява опѫтили се да излизатъ на вънь. Нъ преди да отворять вратата и заловатъ улицата, чули черкезски разговоръ, веднага се повърнали, скрили се въ избата между
112
празднитѣ бъчви и дрипи. Слѣдъ малко врѣме, черкезитѣ посѣтили и тѣхната кѫща. Дѣтето почнало да плаче и не млъквало нито отъ ненка, нито отъ пригърщание, нито отъ цѣлуване и като щѣло вечь насмалко да ги издаде, баща му, съ растреперенитѣ си рѫцѣ го постисналъ мъненко по гушичката, а то хълцнало единъ пѫть и издѫхнало – умрѣло. Цѣлия день, тѣ се спотаявали на това мѣсто, а презъ нощьта като заровили дѣтенцето си, завърнали се въ пещерата, отгдѣто потеглили за Варна. Нощя пѫтували а деньтъ прекарвали въ непожънатитѣ нивя и така се избавили.
V. Цариградскитѣ бѣжанци. Казахме по горѣ че въ наемванието гемията отъ Каварненскитѣ турци, взели участие и нѣколцина отъ по богатитѣ християни, обаче, населението като узнало, пръснало слухъ изъ града, че онзи отъ християнитѣ който си позволи да потегли, ще бѣде убитъ и ограбенъ, всички се отказали, освѣнъ: Ханджи Иванъ Райковъ, Петръ Р. Каракашевъ и Чапкѫноглу Георги (гагаузинъ) съ сѣмействата си, сполучили да се вдигнатъ тайно.
Ханджи Иванъ, родомъ изъ Котелъ, заселенъ и ожененъ тукъ, станалъ единъ измежду най-богатитѣ граждани. Той ималъ най-хубави кѫщя. Богати бакалски дюгени, магазии на скелето, тютюнова фабрика, воденици, лозя, нивя, къшли по селата, овце и др. имущества. Вършилъ голѣма търговия съ храни, вълна, кожи, масло и други мѣстни и иностранни произведения. Съ богатството и съ честностьта си, той се прославилъ по всичкитѣ ближни околии, окрѫзи и въ Цариградъ.
Той като очевидецъ и на друга война между Руссия и Турция, знаялъ какво има да претегли българския народъ, особено пакъ богатитѣ, заради това поискалъ да отиде въ Варна съ сѣмейството си, обаче, гражданитѣ го замолили, да не дава поводъ, защото, градеца тогава ще бѫде по-лесно нападнатъ и ограбенъ. Противъ волята си, послушалъ своитѣ съграждани, нъ когато градеца билъ заобиколенъ вечъ отъ нанадателитѣ и опасностьта, за него особно била очевидна, преоблѣченъ въ дервишски дрѣхи и придруженъ оть гюмрюкчийския ага, сполучилъ да се хвърли въ гемията, нъ не съ безопасность на живота си, защото нѣкои отъ турцитѣ като се извѣстили, че мнимия дервишинъ е Ханджи Иванъ, почнали да стрѣлятъ слѣдъ него.
113
Съ качванието си на гемията, той избѣгналъ турскитѣ куршуми, обаче други страдания го очаквали тукъ. Каварненскитѣ турци въстанали върху него и ако нѣкои отъ агаларитѣ не били се застѫпили да га умирѫтъ, въ морето щѣли да го хвълятъ и не само него, нъ всичкитѣ християнски членове, които се намирали въ гемията.
Въ неделя на 10-й юлий гемията потеглила за Цариградь твърдѣ полегка и двѣ нощи гледали пламъцитѣ въ Каварна. На 14-й презъ деньтъ пристигнали въ Цариградъ, слѣзнали въ Искюдаръ, комисията настанила турцитѣ по разни махали, а тритѣ християнски сѣмейства заведени въ една триетажна гола кѫща на Ени-Махле.
Въ сѫщото врѣме каварненскитѣ турци представили на правителството Ханджи Ивана не само като бунтовникъ нъ и като раз6ойникъ. Той съ ясакчията си Христя били ушъ съставили чета отъ 200 души българе. Посягали на животъ, честь, имоть и всичко свято за мюсулманина осквернявали. Дѣца клали, дѣвойки грабили и каквото имъ се изпречвало предъ очитѣ, опустошавали. Ханджи Иванъ билъ подкупилъ нѣкои отъ агаларетѣ за да го защишаватъ и довели го въ Цариградъ да шпионствува.
Ханджи Иванъ още въ сѫщата вечерь билъ уловенъ и наедно съ слугата си арестувани. Слѣдъ дълги и подробни излѣдвания, при това и нѣкои отъ агаларитѣ като опровергали всичкитѣ обвинения, били освободени. На 24-й Ханджи Ивана пакъ запрели. Слѣдъ една седмица сполучилъ да се избави съ 80 лири рушветъ, а за адвокати особно. На третий день пристигнала телеграмма за него отъ Варна, гдѣто билъ изпратенъ, предаденъ въ военний сѫдъ и запренъ въ Добричъ. На 5-й Авг. сѣмейството му се завърнало изъ Цариградъ въ Варна, а около 27-й и той билъ освободенъ пакъ съ откупъ и пристигналъ въ Варна. Другитѣ двѣ семейства се завърнали изъ Цариградъ слѣдъ примирието.
Градеца Каварна, тогава състоящъ отъ 280 кѫщи, отъ които 150-тѣ изгорѣли. Сѫщо, вътрѣшностьта на гевгирената гръцка църква, а българското училище и църквата изцѣло.
Убититѣ възлизали до 100 д., и нѣкои отъ тѣхъ ужасни мѫки претърпѣли.
Кель Маринъ, 70 годишенъ старецъ, съ тривонъ билъ закланъ.
114
Кара Яни Папу, 75 годшиенъ, вързанъ за дърво и съ нѣколко курушума пронизанъ.
Митишъ Папу, 115 год., хвърленъ въ огъня и половината часть отъ тѣлото му на въгленъ станало 1).
1) Митишъ Папу билъ здравъ, уменъ, веселъ и пръгавъ човѣкъ. Той се занимавалъ съ дърводѣлство и постоянно работилъ. Изглеждалъ на 40 – 50 год. мѫжъ. Сѣмейството му състояло повечь отъ 60 души. Много войни помнилъ. Той билъ цѣла история.
Така сѫщо и въ околията населението било изложено на разни мѣки и страдания. Измежду жителитѣ на селата Самула, състояще отъ 180 кѫщи, 40-50 по красиви моми и жени били уловени, закарани въ единъ турски домъ, обезчестявани и изтезавани. Въ лозята на това село се намѣрили 100 женски трупа.
Жителитѣ отъ селата Караманлии и Саръ муса, първото отъ 50 кѫщи, а второто отъ 43, избѣгнали по полянитѣ, нъ черкезитѣ ги намѣрили и половината съсѣкли, а останалитѣ отишли на Карталийския бурунъ, да намѣрѫтъ нѣкоя гемия и се качатъ. Единъ английски параходъ отъ Кюстенджа отишелъ да ги вземе. Съ надпреварванието си кой по първо да се хвърли въ лодката, една лодка била препълнена съ мѣже, жени и дѣца, която отъ тяжестьта потънала. Освѣнъ три-четирма, които се избавили съ плуванье, всички други се издавили******.
Слѣдъ протеститѣ на посланницитѣ въ Цариградъ предъ Портата, убийството на Ераноса, посѣщението на консулитѣ Гюль-Градъ, при това и хранитѣ по селата като оставали непожънати, правителството ограничило до негдѣ звѣрствата и мнозина отъ селянитѣ се завърнали по домоветѣ си.
Презь м. Августъ въ Каварна билъ изпратенъ Саидъ бей каймакаминъ. Той билъ анадоллия и много добъръ човѣкъ. Съ неговото пристигание, онѣзи отъ гражданитѣ, които се въвирали по пещеритѣ, почнали да се завръщатъ. Така сѫщо и оть Варна взели да пристигатъ нѣкои. Тѣ намѣрили убититѣ тѣла на хора и добитъкъ още незаровени и вонята била ужасна. Нѣкои отъ изгорѣлитѣ кѫщи продължавали да пушятъ. Въ Каварна се стекли и много селяни, на които кѫщята били изгорѣли.
На 21-й Ян. 1878 г, едно отделение казаци отъ 400 д. пристигнали въ с. Михалъ-бей, оть които 100 д. влезли
115
въ Каварна, посрещнати и отъ каймакамина, нъ пакъ се завърнали надирѣ.
Слѣдъ превзиманието Балчикь на 22 й, въ Михалъ-бей пристигнала до 5 000 д. войска и на 23-й една часть отъ нея била изпратена въ Каварна гдѣто се и установила.
Веднага се нарѣдилъ съвѣтъ, въ който, каймакамина Саидъ-бей билъ поставенъ за членъ. Нъ когато отишелъ въ Цариградъ, подложили го на изслѣдвание и затворъ като комита.
Драгонерията. Извѣстния на читателитѣ каварненски житель Амира, който бѣ избѣгналъ въ освободената часть на България, въ Кюстенджа и Меджидие съставилъ една конна четица отъ 80 д. доброволци българе изъ градоветѣ Силистра и Балчикъ. Облѣклото на доброволцитѣ било разно, нъ на калпацитѣ носили жълтъ ширитъ за отличие.
Въ начало, тѫзи четица била управлявана отъ Амира, за нѣколко врѣме и отъ Бонча Павловъ (Бунала), а послѣ отъ капитанъ Радовичъ. Тя служила за авангардъ на сполучливитѣ разѣзди на донскитѣ казаци и при боя въ г. Добричъ, сполучила да пресѣче телеграфната жица между Варна и Добричъ, съ което се прекѫснали и сношенията на турскитѣ войски, между двата тѣзи градове.
Въ похода към Провадия, тѫзи четица показала неустрашима рѣшителность, като се доближила до града Варна и в с. Гебедже развалила железнопѫтната линия“. (Георги. Г. Димитров. Страданията на българите и Освобождението на България през 1877-78 год. София, Печатница на Ив. П. Даскалов и С-ие, 1899. с. 98-115).
* Ваня Рачева. Историкът-свидетел Георги Георгиев Димитров. В: Българско възраждане. Идеи – личности – събития. Годишник на Общобългарски комитет и фондация „Васил Левски“, Т. 7, 2005, с. 182-204.
** Научна сесия, посветена на 100 годишнината от Каварненското въстание – 1877 година. Каварна, 1977 г.; Велко Тонев. Каварна се вдигна. Изследване, документи и материали за въстанието на каварненци през 1877 г. Градски исторически музей – Каварна, 1997.
*** https://www.maritime.bg/96811/
**** Рашко Георгиев Каракашев е роден на 7 ноември 1859 в Каварна – умира на 13 март 1925 г. в Русе. (Димо Кисьов. Каварненското въстание през 1877 година. В: Събрани съчинения, Том 20. Писателят в Каварна. Сборник, София, 2018, с. 106-107, бел. 5).
***** 25 юни 1877 г. (н. с. 7 юли 1877 г.).
****** https://www.maritime.bg/70723/