Старите моряшки фамилии определят гордата памет на морския град и за тях трябва винаги да се припомня. Един от тези славни родове, свързани с Варна, е на к.д.п. Димитър Самсаров. Баща му е бил щурман далечно плаване, а братът на неговия дядо – сред доброволците, извършили торпедната атака срещу турския крайцер „Хамидие” през Балканската война. Прадядо му Христо Самсаров е бележит възрожденски деятел, един от строителите на съвременна България – неговото име носи една от улиците в центъра на Варна.
Интересни са историите на потомствените моряци.
Ето, какво ми разказа веднъж за моряшкото си битие кап. Самсаров:
Баща ми беше против да стана морски капитан, казваше: Няма като мен да се блъскаш в морето! Искаше да се изуча за инженер. Моята мечта, обаче още от 6-годишен беше да карам кораб.
Трудно ми е да кажа, защо като дете мечтаех да карам кораб? Може би идваше от любовта ми към морето или по-точно от стремежа към неговото опознаване. Сега ще ти обясня. Дълго време обичах да се разхождам на вълнолома, а не като другите, в Морската градина.
Заставам там, сядам и си мисля, какъв е този уникален природен феномен, какво управлява тази огромна водна маса, как се карат корабите? Ами, може ли да се намали клатенето на кораба? Как да атакуваш вълната, за да минеш циклона? Какви са хората, които управляват корабите? Защо и аз да не съм един от тях?
Главата ми беше пълна с такива въпроси, които подхранваха мечтата да се наредя сред известните мореплаватели, като кап. I ранг Димитър Добрев, кап. Антон Георгиев, кап. Иван Станчев, направил първото околосветско плаване на български кораб.
Израснах в морските среди покрай баща ми и непрекъснато слушах за тях. Така се оформи твърдото ми убеждение, че и аз трябва да стана капитан с цената на всичко.
През 1976 година в английското списание „Феърплей” имаше изследване сред 100 завършили курсанти на Острова (най-моряшката нация!) и картината беше следвана: 65% работеха на брега, други 25-30% плаваха, но само от икономически причини и едва 5-8% – от любов към морето.
Е, аз се причислявам се към тези 5-8%, които плаваха от любов (или по точно – от любознателност) към морето.
И мисля, че точно това ми помагаше правилно да се ориентирам още в началото, когато преживях най-тежкото си изпитание със стария „Гоце Делчев”.
Стана по време на първия ми рейс, като трети помощник, който завърши злополучно с потъването на кораба.
Помня датата, 6 август 1973 година, на която бях назначен и първият ми капитан се казваше Никола Йорданов Иванов, известен, като бай Даньо (от името на баща му).
Голям професионалист и широко скроен човек – слуша те, гледа те в очите и се усмихва леко иронично, но нищо не казва. Навсякъде имаше много приятели. По него време корабът беше на ремонт.
Не вярвам на гадатели, но помня, какво се разправяше за „Гоце Делчев”, когато бил в Индия. Там някой, който гледа на ръка, успява да се качи на борда и пророкува – този кораб ще потъне. Тогава му се изсмиват.
Обаче неговото пророчества се сбъдна. Как стана?
Излязохме от дока и започнахме да товарим помощи за воюващия Виетнам: храни, материали.
Корабът беше готов и на 19 септември излязохме на ходови изпитания. Оказа се, че даваме ли среден ход и лагерите на машината започват да се загряват.
На отговорността на капитана тръгнахме с 6 възела на път.
Бай Даньо реши да караме така, докато улегне двигателят и се оправи. Преди това, обаче попита: Готови ли сме за дългия път?
Готови сме! -викнахме задружно.
Бяхме го обикнали, а специално мен винаги ме държеше до себе си.
Вече сме на 100 мили от Сицилия, морето гладко, като стъкло. На вахта съм, бай Даньо стои до мен, радва се и вика: Виж, какво време, корабът, като лебед!
И докато каже това, изведнъж се чува страхотен шум, нещо ни удари и машината спира. И започна нашата одисея!
Там е много дълбоко и бяхме на дрейф (после се оказа, че и котвата не работи). Чак на следващата сутрин ни закараха на буксир до Палермо. Представи си пристанището, все едно варненския вълнолом го няма и нашият кораб е заставал на Морска гара. До нас на плаващ док е застанал 150 000-тонен танкер. Изведнъж се вдигна огромна вълна, докът се размърда и разпори корабът ни от средата до носа, а там е хамбарът, пълен с 2 000 тона цимент, който поема вода.
Разрази се страшна буря и чух капитанът да казва: Щом Етна изригне, чакай внезапен щорм или шквал.
Вулканът наистина се беше събудил, но за това после. Корабът се мъчеше да се задържи над водата и бай Даньо нареди: Който иска, може да слезе, докато още имаме връзка с брега. Бяхме събрани от кол и въже, но никой не пожела да слезе.
Вярвахме на този човек.
След малко той каза: Кораба потъва, ще слушате моята команда, слизаме един по един.
„Гоце Делчев” имаше средна надстройка и от нея хвърлихме въже. Кеят беше на понтони – повечето ребра разбити от вълните, но успяха да поемат въжето и да го задържат. Пак по команда на капитана започнахме да се спускаме по него, като маймуни.
Бях взел със себе си корабния дневник, жълтите книжки, паспортите, а също и корабната валута.
Преди да слезем, бай Даньо нареди да бъдат в мен. Ти си млад, ще се спасиш, аз – каза той, може да отида на дъното. Беше на 55 години, силно се вълнуваше и ръцете му не държаха, затова го помолихме да слезе предпоследен по въжето – след мен бяха наредени третият механик, бай Даньо и накрая главният механик, за да го следи да не падне.
Слязохме всички на брега, нямаше пострадали, тогава корабът потъва и изведнъж морето отново става тихо.
Ако ти кажеха, че тук преди малко е имало кораб и потънал, щеше отвърнеш: Хайде, стига глупости!
Тогава запомних думите на бай Даньо за Етна, които после, като капитан ми помогнаха на два пъти.
През 1994 година бях на български кораб, имахме палубен товар и пътувахме към Сицилия. Предния ден от далеко видях облака от изригването на Етна. Казах си: Това не е на добре, ама за едно денонощие ще прецапаме.
Да, ама – не.
Времето стана лошо, товарът се размести, получи се вътрешен крен и корабът легна на 28-29 градуса. Дойде спасителна лодка. Викам: Брегът е близо, който иска да слиза. За мое вътрешно удовлетворение, никой не пожела да слезе.
Неслучайно бай Даньо ми беше образец.
Искам да уточня нещо важно. Кораб „Гоце Делчев” потъна не защото времето ни беше виновно, а поради технически причини.
От този първи злополучен рейс можах да си направих генералния извод – никога да не тръгвам, ако има съмнения за мореходността на кораба. Тогава бай Даньо тръгна може би от страх, защото беше безпартиен и го принудиха.
Системата мачкаше най-добрите, като ги поставяше в ъгъла и не можеха да мърдат.
Смачкаха капитана, но пък този случай ми беше, като обица на ухото и после нищо не можа да ме накара да наруша принципа си. Дори с цената на дисциплинарно уволнение, както стана години по-късно.
Имало е и случай, когато направо съм връщал кораба. Отидох в една фирма, която вече няма плавателни съдове. Качих се за капитан и ме увериха, че всичко по кораба е наред – ще товарим въглища в Мариупол и после излизаме навън.
Корабът имаше три големи хамбара и когато започнахме да ги мием се оказа, че сантините не работят. Разбрах го вече на ход в морето. Тогава видях и че корабът не може да вдигне скорост, след малко жирокомпасът отказа. После, когато отидохме в Констанца да разтоварим въглищата, корабът не можа да вземе пълен баласт, излязохме от пристанището взе да се носи, като празна газена кутия във водата. Дрейфът достигна 50 градуса. Върнах кораба обратно във Варна и не ми пукаше, че обтегнах отношенията си с корабособственика. Не съм намерил живота си на улицата, нито моя, нито на екипажа.
По кораба на кея можеш безпогрешно да отсъдиш, какъв е неговият капитан.
Вървим и казвам – този кораб огън да го гори, жална му майка, няма капитан!
Как позна? – питат ме.
Много просто, въжетата трябва да бъдат натегнати, което показва, че вахтеният е на мястото си, а тук едното провиснало, мрежата я няма, не се разбира флагът вдигнат ли е или не.
Няма ли я моряшката дисциплина, каквото да ми разправяш, работата е фалшива, корабът ще направи беля някой ден.
След техническата изправност, това е другият принцип, с който не може да има компромиси.
Впрочем те и двата са в едно цяло, което след инцидента с потъването на стария „Гоце Делчев” ми даде отговора на всички онези въпроси, които си бях задавал навремето, когато наблюдавах от вълнолома морето, корабите и си представях техните големи капитани.
