За образа на българския моряк може много да се пише и все няма да е достатъчно, защото той е необхватен като самото море. В него може да бъде открит дори причудлив щрих на „морски пират“ и то не на кого да е. На кея на Морска гара знаеха моряка Живко Иванов като капитан Спароу (да ми прости Джони Деп с неговия чудесен образ от „Карибските пирати“). Преди време, когато намерих Живко Иванов – кап. Спароу на едно от „пиратските“ корабчета за туристически разходки в залива, от пръв поглед пролича, че той е моряк до мозъка на костите, типичен образ, сякаш излязъл от старите морски романи – слаб, изпечен в морето, целия с татуировки. Интересни се оказаха и моряшките му истории. Ето, какво ми разказа тогава Живко Иванов – кап. Спароу:
Още в утробата на майка ми съм бил в морето с рибарската лодка на моя баща. После, като малък ме обличаха в моряшка униформа и след 8 клас ме записаха в тогавашното нахимовско училище. Скоро, обаче видях, че военният флот, който иначе много уважавам, не е за мен – исках да плавам, да обиколя света. Запомнил съм го от баща ми: „Няма значение какъв си, важното е да обичаш своята работа“.
А аз исках да стана истински моряк.
Прехвърлих се в техникума по корабоплаване, където случих на страхотни преподаватели, като Симеонов, Левашки. Когато завърших пък попаднах на много качествени стари моряци, които ме научиха на работа и на характер. Варненската легенда кап. Буги (започнах в крайбрежното плаване на неговия хидробус „Пруткин”) ми предаде ефелъка – да държиш на себе си. От другия не по-малък образ Чико пък взех романтиката, бъзика, крастата в моряшката професия. Да изреждам ли още: ами Кръстьо Живота, Японеца… Няма ги вече!
После кап. Тома Томов ме извика на ветрохода „Калиакра”, където изкарах пет години като рулеви. Отначало там ги смятах за ненормални. Вярно, тренирал съм на яхти, ама това да правиш 52 градуса крен – луда работа!
Томата е голям капитан! А бъзици, колкото искаш. След едно състезание се събираме на английски остров, там е и британски ветроход с женски екипажи. Гледам едно от момичетата им идва към мен – много красиво! Запознахме се и то ме покани на кораба им „Милкъм Милър”, празнувахме.
Мислех го за някакво бедно, а то се оказа дъщеря на генерала, който командва танковите войски на кралската армия. Много голям началник! Кап. Томов разбрал това, на следващата година отиваме пак на същия остров и той ми вика: „Живак, бързо излизай! На кея се събрала цяла танкова дивизия, момичето е бременно“.
Викам: „Стига бе, кептън!“.
Говореше много сериозно и се хванах. Знам ли, ако вземат да гърмят, какво ще стане?!
Голям смях падна с мен.
Пак на „Калиакра” – виж белега, ръката ми беше разпорена на две. Връщаме се от Гърция, направихме там един месец с ученици от техникума. На кея се струпали близките им.
Третият помощник Красимир – хубав човек, ама малко неглиже в работата си – бърза да хвърлим швартовото въже. Викам му да не задържаме още въжето, защото гледам, че капитанът дава ход на машината. Той, обаче – не, задръж го.
Въжето се опъва, като струна.
На кърмата съм, там са и момчетата, махат към брега. Блъскам ги да бягаме към мостика, но като се обръщам, виждам двама курсанти стоят до въжето. Ако се скъса, реже глави.
Връщам се обратно да отдавам една намотка от въжето, за да се отпусне, обаче то натегнато до скъсване. Знам, че ще стане фал, но не мога да рискувам живота на двамата курсанти.
Дърпам с все сила и то, като ме удря, смазва часовника на китката, ръката ми се разцепва на две. Шурва кръв. Добре, че сред посрещачите имаше лекарка.
Оперираха ме само с местна упойка. Тогава ми дадоха медал, че съм спасил два живота.
Бях на един кораб в БМФ. Тогава по комунистическо време във всеки екипаж имаше „певец” на капитана.
Моряците не се занимаваме с политика, но този все гледаше как да се докара и донасяше за всичко.
Беше рулеви, като мен и нали съм си зевзек, реших да му скроя номер.
Той винаги идваше да ме смени на вахта в определения час без 15 минути. Казах си – сега ще те наредя!
Става без 25 минути и слагам ръката си да замръзне до синьо в оазиса, който преработва солената вода към машината. Подсушавам я и лягам. Той идва, ръката ми виси от леглото, правя се на умрял.
Хваща я, тя ледено студена.
Веднага тича горе. В това време ставам, правя си кафе.
Капитанът и помощникът слизат долу, гледат ме, като ненормален.
Спокойно си отивам на вахта и те питат: „Всичко наред ли е?“
„Да, няма проблем“, отговарям.
Решиха, че оня яко е мръднал и на първото пристанище си замина.
Това не беше просто зевзешки номер.
На кораба не може да има такъв, който да разваля добрите отношения, разбирателството.
Защото моряшката професия е много тежка. Морето изхвърля боклуците на брега. А на мен два пъти ми се е налагало да изхвърлям такива боклуци.
Вторият път беше на пасажерския кораб „Ренесанс”. Дойде един моряк, беше добър професионалист, обаче курвалъка му да изпъкне сред всички, като направи мръсно, стана нетърпим.
Една сутрин по време на кафе-почивката той ми изключил уоки-токито без да усетя, та в това време, ако ме потърсят, да излезе, че се скатавам. Правеше номера на всички моряци.
Казвам: „Момчета, ще измислим, как да го наредим“.
Отиваме при него пет – шест човека, гледаме го и му викаме: „Какво става с теб, много си пребледнял целия?“ После пак: „Нещо не си добре?“. И така всеки ден, накрая помисли, че наистина е болен, подейства му психически и скоро сам слезе…
Пак казвам, не го правим със зла мисъл.
Работата си върви, но трябва да си човек. А както вече споменах, мен човек ме направиха стари славни моряци.
Имам един красноречив случай, когато бях на 60 000-тонен кораб от еврейския флот.
Кап. Томов ме изпрати, за да пробия път и за други наши моряци. Там даваха по 1250 долара на месец, а у нас – 240 долара. Когато отидох евреите почнаха да ме пробват, колко ще издържа.
Знаеш, как са силни в разузнаването.
Тормозеха ме всячески и пробваха всичко, дали крада, дали лъжа, как работя. После разбрах, че било тестове.
Е, накрая ме харесаха.
Давах повече от себе си в сравнение с останалите.
Имам един лаф: „Няма да се уморя да работя, ще се уморят да ми дават работа“.
Трябва да си ербап във всичко, иначе няма как да оцелееш.
И така след няколко месеца пристигаме в Чили.
Пристанището малко и корабът остава на котва, идват с баржи да разтоварват. След дежурство вечерта съм свободен и слизаме на брега заедно с един евреин, Давид. Вървим двамата по улицата и виждам едно момиче със страхотни сини очи, къдрава черна коса.
Красота!
За първи път (дотогава само бях чувал) краката ми се подкосиха.
Влизаме в един бар да пием студена бира. Заведението пълно, само на нашата маса има две свободни места. Споделям на евреина, колко свят съм обиколил, но такава красива жена не съм виждал, когато тя влиза заедно с още една девойка и двете сядат на нашата маса.
Евреинът говореше пет езика, аз също вече бях понаучил няколко. Свири латиноамериканска музика, ставаме да танцуваме, а аз съм добър танцьор. Разкошна вечер!
На другата сутрин бързам да хванем лодката, защото от 6,30 часа съм на вахта. Отивам на кораба, обличам работните дрехи, обаче боцманът ми вика: „Събличай гащеризона и отивай в града!“.
Като всеки моряк първо си мисля, че нещо лошо е станало със семейството ми. Отивам при капитана и той: „Успокой се, всичко е наред. Просто те видях с една красива жена и докато корабът е тук не те искам на борда. Ако ти трябват пари, вземи от корабната каса. Един път ти се пада, изживей го, както трябва!“.
Разбираш ли, колко бях изненадан, аз, българинът? Нямаше завист в никой от екипажа.
Нямаше интриги.
Те просто се радваха за това, че съм с такава красива жена. Изкарах 10 дни с всички екстри в 5-звезден хотел в Чили.
Беше голяма любов!
Между другото тя се оказа дъщеря на немски нацист, избягал след войната и женен за чилийка (после израелците го разкриха и заловиха)…
Гледай, какво става в живота!
Евреинът ми подари да изкарам 10 дни с тази жена, защото е толкова красива, въпреки че бе дъщеря на немски нацист.
И аз не се изложих…
Много са историите, но дай и нещо лично да ти кажа. Имам двама прекрасни сина. Като моряк печелех пари, за да живеят добре. Имах и една прекрасна жена, с нея живях 25 години. Това е много лично!
Значи, морето много ми е дало – страхотни приятели, видях света, живот, но през това време ти не си до жена си. И това отнема обичта. Започват да те приемат само, като машина за пари.
Моряците, с които съм пътувал, ги гледам сами с торбичката до магазина или разхождат кучето си. Те вече не са обичани. Цял живот е работил за едното семейство и в един момент се оказва ненужен. Жена му се е отчуждила от него.
Видял съм много колеги, как се превръщат в бездомници.
Както и аз станах бездомник тогава.
Оставих всичко, което съм имал. Но след развода повече не можах да работя на корабите. Оттеглих се. Един моряк не може да тръгне, ако няма кой да го чака. Нарочно спрях на пътувам, въпреки че имах всички сертификати, моряшки паспорт.
Тогава бях поканен на Златни пясъци и още на втория ден целунах руля на „пиратския” кораб „Св. Тома”.
Три години му бях капитан (имам капитански сертификат за кораб до 200 бруто регистър тона и до 100 пасажера), правех шоу на туристите, танцувах с тях и създадох име. Тогава още не бях облякъл пиратската униформа, а само с червена препаска и бели моряшки панталони.
Туристите ми викаха: „Джак Спароу!“. „Абе, Живко съм“. „Не, ти си Джак Спароу!“. Точно тогава беше излязла първата серия на филма „Карибски пирати”.
Продължих доста години. Туристите ме харесваха, защото не съм просто аниматор на кораба. Аз съм си моряк.
И те виждат в мен моряка.
Нищо не е нарочно.
Като се качат на борда за 3 часа ги правя пирати и те забравят, че са туристи.
Дойде веднъж едно дете от Русе, питам го за белите, които прави и то: „Ами, ти каква беля си правил?“.
Отвръщам: „Най- голямата пиратска беля!“.
Премълчавам, че това е да се изпикаеш в морето.
На другото лято детето пак идва с баща си и той ми вика: „Синът ми цяла година все настоява да дойде при Джак Спароу и да направи най-голямата беля“.
Взех го тогава на една яхта (не на кораба) да се изпикае зад борда и да направи най-голямата пиратска беля.
Между другото, всеки ден отделям по Скайпа, Фейсбук по час и половина – два, за да се общувам с много деца, техните родители, имам и приятели „пирати”, които правят същото шоу по света.
Децата, които идват тук после ми стават приятели.
Вживяват се в спектакъл.
Най-често излизахме по два „пиратски” кораба на морско сражение с водни оръдия. В техните очи съм истинския пират Джак Спароу.
И знаеш ли, каква радост е после някое дете да ти подаде ръчичката си и да те прегърне!
Насълзяват ми очите.
Но не само малките, а и големите се вживяват.
При една такава морска битка, идва майка и ми казва: „Вие ме върнахте в детските ми години!“.
Значи съм си свършил работата.
