Рибарят Георги Димитров – Гочара: В лодката сякаш ми никнат крила

Омагьосан между морето и брега – така се определя варненският рибар Георги Димитров – Гочара. Казва ми го като уточнение към заглавието „Омагьосан от морето“ на документалния филм за неговия живот, заснет от режисьора Атанас Киряков (после от същата история направи и игралния филм „Бартер“). Много са определенията за рибарското битие, но това, което Гочара сам си дава, в ден като този (Никулден) ми звучи най-обобщаващо за съвременния рибар. Неговата колиба е една от старите в рибарското селище „Карантината“ на плажа в кв. „Аспарухово“. Сега през зимните месеци си е вкъщи, но като се запролети, казва ми той, живот и здраве, отново съм с лодката и тайфата в морето. 

Веднъж сме седнали двамата с Гочара пред  колибата му и той се увлича да ми разправя своята рибарска история:

– Живея в бащината си къща, на крачки от морето. Като малък майка ме праща за хляб, аз обаче отивам в морето, къпя се и докато се върна той свършил. И трябва да измислям някакво оправдание. Така, все край морето. 

Не бях добър ученик, но пък отрано свикнах на труд.  

Сега не мога да върна лентата, но постоянно бях край рибарите – имаха само грипове в „Аспарухово”. Доставяше ми удоволствие да се въртя край тях и те все ще ме хванат за някоя работа: „Влез, направи това, направи онова!“.  

Друго е младо момче да напъне, друго е оня пенсионер, който едва диша, пил две ракии, цигари и буксува рано сутринта на чистия въздух – в 3 часа се излиза на риболов. Та, мисълта ми е как съм тръгнал. 

Покрай тях станах гребчия, та после можах да се хвана и спасител на плажа. 

А бе, какво ли не съм работил и все професии, ей така – на свобода. 

Особено, когато съм с лодката в морето – чувстваш, че ти поникват криле и си като орел. Мен, ако ме вържат в една стая и да не виждам морето, както съм здрав на втория ден ще ритна камбаната. 

Както се запалих от малък, така отива и до ден днешен. Сигурно оня горе е казал – това ще правиш. 

След казармата имах вече семейство, роди се и първият ми син, трябваше да ги издържам. В 3 часа излизам с рибарите. Вкарваха ме в тайфата – на всички грипове съм бил (по едно време бях и в държавния риболов). 

Става 8 часа, отивам спасител на плажа.  

Някои викат: „Тук има някаква далавера, да работи и спасител!“.

Ти разбираш ли, единият ми крак все трябва да е във водата. Така правех парички и от риболова, и като спасител. 

Имах и малък талян, малко след буната на „Аспарухово”, от вътрешна страна на канала. Навремето имаше много таляни. Накрая останаха само на Траката, Почивка и аз тук с един малък талян. 

Още щях да го работя, ако не ми бяха направили акт през 2010 година. Не ме уплашиха, защото освен това, работя и с грип, мрежарство, сам правя мрежи. Абе, професионалист отвсякъде, само дето на корабите не съм бил. 

Ако искаме да бъдем реалисти, ще ти кажа – морето дава, обаче и много взима.  Неслучайно повечето рибари се пропиват и рано заминават (от малцината съм, дето не се напиват). 

Защо е така ли? 

Ето, духа навътре ден, два, не можеш да работиш, стоиш като омагьосан – такъмите вътре, бурята ги завлича и прави на парцал в морето, после трябва да ги шиеш или да ги дадеш друг да ги направи. 

Отиват 10 – 15 дни, през това време нямаш нито лев, вкъщи започват проблеми и в яда си го изкарваш с пиенето. 

Другият случай. 

Има риба, изкарват се едни бързи пари, оня се вижда с мангизи и кой като него, французин – давай шоране. Не го интересува, че щял да бачка, нагълтва се хубаво – спортист. 

Още един случай, ако трябва да бъдем реалисти. Всеки има някакви проблеми, развел се, не може, както е нормално. Всички спяха на колибите.

 Тук в моята  имах втори етаж – горе спяха двама, тук долу още двама, приятелят ми Дечко, с който заедно работихме, спеше сам, защото е грамаден. Дойдат още двама – трима. В 3 часа вдигам всички и влизаме в морето. Зависи колко е голям грипа, започваме да простираме, изсипваме от торбата, пак простираме, отива цялата мрежа, затваряме и обратно на брега. Това е трал, като онези с които работят корабите, само че се тегли от брега. От капитана на тайфата зависи и при мен е закон – щом ще работим, никакво пиене вечерта! 

Пуснеш ли го на слободия, сутринта ще го вдигнеш още натряскан. 

Сега да ти разправям случаи. Човек от грешките се учи. Имаше при мен един непрекъснато пиян, Иван Манджата. Излезе от затвора за кокошкарски работи и взе да обикаля, къде да отиде и дойде при мен. 

Приех го, иначе пак щеше да стигне до затвора. 

Сам е, няма жена, деца и каквото изкара – само шоране. 

Прибрал се след полунощ, легнал, по едно време станал по малка нужда, шишето до него и още два – три гълтока. 

На сутринта неадекватен, не мога да го събудя. Значи от старите капитани на таляни знам – пил ли е, никакво влизане, иначе на моята съвест ще тежи, ако се удави. 

Веднъж без малко щях му да ям попарата. Беше моя грешка, че го взех на градус. В нашата работа, особено на таляните,  все си наведен през борда, за да обираш тежките мрежи и ако си пил ще те залюлее вълната и бух във водата. Гонил съм го, пак идва и плаче, накрая го шутирах. Отишъл при друг, който събираше все такива алкохолици.

Имах и един Маринчо, викаха му Сандокана. Говоря за преди две години. 

Бараба, навърташе се край мен да изкара някой лев за пиене и цигари. 

И все шоран. 

Един ден го вземам на лодката. 

Преди това да кажа – тук, на аспаруховския плаж най-опасното е при висока вълна да влезеш с лодката и да излезеш само на гребла. Питай ме тогава, защо го взех?! 

Просто късмет! 

Оня отгоре гледа, че не падна преди да излезем на брега. 

Трябваше да държа лодката право по гребена на вълната, която беше със страхотна сила, обърне ли се борд, ще ни захлюпи във водата и край. Та, с него сме двамата, вълната се вдигнала, лодката се лашка, ще вземе вода с кърмата. Аз на греблата, Маринчо зад мен и не виждам, че е готов да падне във водата, но при залюляването краката му се заклещват в отурака (дъската за сядане при гребане), задържат се там, което го спасява да не отиде във водата. 

Ако беше паднал, както е пиян, заминава на дъното. 

И се зарекох – от тук нататък излизам ли при такова време, няма да вземам никого със себе си в лодката. Като рискувам, да рискувам само себе си. 

Значи, ние излизаме с едни високи гумени гащеризони – напълнили се с вода, натежаваш и като бомба на дъното. Що се отнася до мен, никога не се паникьосвам и в такъв момент ще успея да го сваля от себе си, но ако има и втори човек?!

Рибарството е рискована работа, но виждаш мераклиите не намаляват. Рядко ще идва човек с образование. Повечето са неудачници. Развел се, няма ангажименти, идва в колибата, знае, че тук ще намери за пиене и цигари. Шора като спортист. Има още една категория, която се увеличи особено след промяната, когато много заводи бяха затворени. Няма избор и идва тук да си търси препитанието. Говоря за съвестния човек, който си гледа семейството и купува мрежи, лодчица, иска не иска рискува, за да изкара парчето хляб.

Пак от старите капитани го знам – морето обича смелите, но не трябва да го подценяваш. Много колеги заминаха, удавиха се само заради това.  Бяхме на големия талян на Паша дере, но хвърляхме и мрежи за калкан. През април калканът отива към брега и влизаме да хвърлим мрежите с едно момче с дървена сеферка, беше много стабилна. Вятърът силен от запад, наричаме го обратен, по рибарски „калим” или на турски „кара ел”- черна ръка, вкарва те навътре в морето. Там баирът е много висок и държи завет. 

Усещам как от дерето идва едно: „Ууу“… 

Баирът, обаче ни пази, водата гладка като басейн и влизаме на 300 – 400 метра. Но от там нататък, казвам ти, изведнъж забръмча и ни подхвана като самолет. 

Почваме да гребем с всички сили. Халата насреща ни, мръднем с 5 см. напред, вкарва ни с метър навътре. Просто късмет, че обърна на талази, утихне за малко и ние, давай газ – добре, че не счупихме гребло и постепенно се измъкнахме на брега. Оня трепери уплашен и ми вика: Братко, втори път не влизам, нито за калкан, ни за друго!

Имам още един такъв случай. 

Слушам прогнозата за силен западен вятър, обаче времето не ми се вижда още лошо и си викам да изляза – бях хвърлил мрежите си от нос Галата в посока към градския плаж. Имаше един дядка, готвач, но работеше и при мен на грипа и той иска да дойде с мен, за да вдигне своите мрежи. 

Хубаво, че взех и едно момче, Янчо, бил е при мен като спасител.

Влизаме, обаче започвам да усещам, че отива времето на разваляне. 

Питам: „Дядка, къде са ти мрежите?“. 

Докато ги търсим, вятърът се засилва, западен. Викам си, да ти опустеят мрежите и се обръщам към момчето: „Давай, брат, да сечем на кестерме, за да излезем на завет към носа на Галата“. 

Пак голям зор и от тогава съм казал – западно време ли е, забрави, само тук на брега!

Такива са правилата, като закон божий, изписала ги е самата природа. 

Първото – при лошо време по-добре не влизай. Мнозина го правят. Хвърлил мрежите сиромахът, събирал пари, за да ги купи на старо, времето се разваля и е готов да рискува живота си. 

Второто – имаш ли работа, забрави алкохола! 

Иначе заминаваш курбан, както стана с един рибар през февруари миналата година.

Сега да ти кажа и за документалния филм за моя живот, засне го преди време режисьорът Атанас Киряков, нарича се „Омагьосан от морето”. На негова база после той направи и игрален филм „Бартер“ се казва, с участието на голямата Татяна Лолова, тук в рибарското селище го снимаха. Тогава ми платиха 2000 лева и с половината от тях осъществих една своя детска мечта, да имам кон. 

Да, кон!

Имам такъв спомен, като малък. Един приятел на дядо ми, Патрона, работеше с кобилата си. Веднъж я гледам, вързана да пасе, надута и си викам – аха, тази бременна, сега ще я открадна, ще я вържа в гората, като роди кончето, ще си го взема и ще върна кобилата на собственика й. Речено – сторено. Закарах я в едно дере, където има вода и трева да пасе. Минават ден – два и дядо ме пита: „На Патрона кобилата изчезнала, вади си хляба с нея, да знаеш къде е“? Викам: „Как ще изчезне, нали е бременна?“. „Как ще е бременна, ялова е кобилата!”. Тичам да я отвържа, тя кротка, но нещо мухите я дразнеха и като се наведох, така ме чатна по главата, че загубих съзнание. 

 Чудиш се как така рибар, а обичам животни? Ако трябва да бъда реален, ще ти кажа, че кон, куче, това са добродушни същества, докато хората са друго… Господ ми е дал голямо търпение и никога не избухвам – виждам го, че е нахален, завижда, не знаеш, какво може да ти направи. Правя сравнение. Ето, виж го кучето, караш му се, затваряш го, няма да скимти, защото е виновно. Природата му е такава. Идва, ближе те, сякаш иска да ти каже нещо. Докато онзи само вика: „Лапна ли днес мангизите, не ми пука за нищо“! Ами, коня, само дето не знае да говори! 

Имах осем кучета, двете ги отровиха онзи ден – злобни хора. Ставам в 2 часа да ги разходя, в 3 часа влезем в морето с грипа, после да продам рибата, мрежите да оправя за следващия ден и така до вечерта – спя не повече от 3 часа на денонощие. През деня ще отида и да нахраня кончето, държа го на Острова. Някои ми се чудят, защо не взема каруца и да го впрегна? Държа си го само, за да му се радвам. Пускам го да бяга на свобода, то идва, бута ме, иска да си играе. Сега ще продам един грип и да купя една кобилка, за да си има дружка. 

Мисля да взема и две козички…

Абе, както морето, така и животните ме зареждат с енергия. 

И точно това винаги ме държи на нокти.

Коментари (0)
Коментирай