Кап. Валентин Златаров: Магията на морето владее и най-сухото място

Срещаме се отново с кап. Валентин Златаров, който беше пристигнал от София за откриването на възстановената паметна плоча на неговия дядо, кап. Иван Томов в навечерието на 80- годишнината от гибелта му. Кап. Златаров не скрива вълнението си, защото неведнъж ми се беше обаждал с болка за унищожената преди години паметна плоча, която била поставена при именуването на малката уличка, за да напомня за забравения подвиг на кап. Иван Томов. Нека припомним, че на 30 май 1941 година той жертва живота си и спасил град Пирея, като изведе сам от пристанището преди да се взриви пламналия параход „Княгиня Мария Луиза“, натоварен целия със снаряди и тенекии с бензин.

Кап. Валентин Златаров

Няколко думи и за кап. Валентин Златаров, който е трето поколение на славната моряшка фамилия Златарови (баща му също е известен варненски моряк – кап. Анатоли Златаров). Живее в София, където създава морски клуб „Млад моряк”. След смъртта на капитан Георги Георгиев го преименува на неговото име и възпита в любов към морската професия стотици деца от мегаполиса, разположен на повече от 200 мили от морето. Неговият случай показва, каква страшна магия може да бъде морето – колкото по- млад те привлече, толкова по-силна е нейната хватка, дори пренесена на най-сухото място, каквото е София.

Кап. Иван Томов (вдясно параход „Княгиня Мария Луиза“)

Ето моряшката история, която преди време ми сподели кап. Валентин Златаров:

– Откакто се помня вкъщи се говореше само за морето. Моят мостик, като дете беше в къщата ни ул. „Цар Калоян” 18 във Варна, срещу Римските терми – на тавана в една стая във вид на кула, където бях поставил далекогледната тръба на дядо ми, кап. Томов (пазех и неговия кортик – после те изчезнаха) и през нея наблюдавах звездите в небето, корабите в пристанището. После се захванах с ветроходство при големия моряк, яхтсмен кап. Асен Дремджиев – лека му пръст! Когато дойде време да кандидатствам в Морското училище вече бях завършен моряк. Да, ама две години поред отказаха да ме приемат, въпреки че осем години по-рано баща ми, Анатолий Златаров беше началник на училището. Защо ли? Ами, той бил царски офицер (когато разсекретиха досиетата разбрах, че ДС постоянно го е наблюдавала като обект „Тихомиров”). Така че пътят ми към заветната морска професия се оказа пресечен. 

Имах солидна морска подготовка като ветроходец,  оставаше само, като дядо ми, баща ми и аз да завършва Морското училище. Но – уви! Няма да разправям, колко трагично го изживях! Не можех, обаче да се откажа от морето. Спасителен изход намерих в Московския институт за инженери по водния транспорт.  Стана благодарение на това, че другият ми дядо, навремето заминал да учи за свещеник в Херсон, там останал и укривал Фрунзе в къщата си. Парадокси! Като завърших после директно се преселих в София.

Как съм се чувствал далеко от морето ли? Дълго време непрекъснато го сънувах, тъгувах. Живеех повече от година така, когато ми хрумна „безумната”, както изглежда на някои и досега, идея да създам детски морски клуб във възможно най-сухото място, запустелия кв. ”Малашевци” (делят го над 200 мили от Черно море). 

Безумна или не, идеята се оказа осъществима. Предоставиха ми две големи стаи в кварталното читалище и в тях пренесох мостика от моето детство, моята светая светих. По стените закачих морски карти и корабни въжета, макети, снимки на кораби и подводници, наредих спасителни пояси, навигационни уреди… Когато носиш една голяма любов няма начин да не стане нещо интересно, независимо, къде си. Започнах с две групи от по 20 деца и още на втората година се събраха повече от 100.  Аз самия се изненадах, как може деца, които са толкова далече от морето, така да го обичат? Помня едно от тях ми каза: Др. капитан, морето не е само за родените край него, ние останалите също го обичаме.  Явно бях уловил пулса им. Трябва да хванеш душичката на детето, като я потопиш в истинска морска атмосфера. 

Отначало имахме мислени разходки по морета и океани, с разкази на стари капитани, обучение по навигационни карти, направа на морски възли. А когато успях да им поръчам нови морски униформи (Пенчо Кубадински стана кръстник на клуба и даде парите). Те ги облякоха и някак изведнъж се преобразиха, почувстваха се като истински моряци. Наистина морската униформа прави много, получава се съвсем друго усещане. А като хванеш и душичката на детето!…

През зимата, когато беше обучението им в клуба, те мечтаеха как през лятото ще отидат на големи плавания в морето. Наистина магията ги беше хванала! Помня, студена януарска сутрин, половин час преди морския клуб да отвори врати, няколко деца вече тропат да влязат. Направо да се просълзиш!

През лятото правехме лагер в бунгалата край Варненското езеро, собственост на КРЗ „Одесос” (тогавашния зам.-директор на завода, Фиданчев ни ги отстъпи безплатно). Най- голямата тръпка бяха „живите” плавания, които успявах да организирам. Дълго време плавахме с хидробуса „Антон Пруткин” от Варна до Балчик. Капитан му беше варненската легенда Буги (Стоян Щерев – Бог да го прости!). Колоритен образ на морски вълк. Даваше на децата да управляват кораба. На връщане организирахме морско кръщене. Кап. Буги, застанал сериозен пред всички, иска по УКВ-станцията, официално разрешение от Рейдовата кула да проведе с младите юнги Нептунова вечер. След като го получи, започва ритуалът по всичките му правила и с много смях и закачки. Накрая децата получават морски имена, придружени с грамота. 

Започнахме да провеждахме и незабравимите морски пътешествия, с учебния кораб „Юност” на Одеското детско параходно дружество, съвместно направихме пет големи плавания по Черно море. Едно от тях беше филмирано от екип на БНТ с коментар зад кадър на Гинка Станчева. Впрочем то беше едно от най-интересните плавания за децата. 

Тръгваме с „Юност” на 17 юли 1989 година, заедно сме с одеските им другарчета. Маршрутът ни е Варна – Одеса – Севастопол – Одеса – Истанбул – Варна. Децата бяха на възраст от 4-ти до 9-ти клас. Кое ги плени? Ами, че те бяха истински юнги.

Капитанът ги обучаваше – страхотна тръпка е да хванеш щурвала и той да ти каже: „Дръж с този градус курса!“.  Виждаш, как малкият рулеви трепери от възторг. Всички бяха разпределени по график на вахта – на мостика, машината, камбуза, на палубата. Още на втория ден от прехода Варна – Одеса се вдигна 6 бала вълнение, придружено със силен дъжд. Морската болест изпотръшка доста от групата. В интерес на истината повечето деца издържаха мъжки.

Вторият път, когато ни връхлетя морска буря беше по време на плаване в най-голямото езеро в Европа – Ладожкото. Бяхме с учебния кораб „Юнга Севера”  (тогава участвахме във Всесъюзния събор по детски морски многобой в Архангелск). Вечерта тръгваме на плаване по Ладожкото езеро – направо си е море. Към 22 часа времето рязко се влоши, вдигна се вълна около 6 бала, която ни заливаше от всякъде.

Нищо не се виждаше, около нас всичко потънало във водата, мержееше се само малък отвор към небето. Беше си наистина за притесняване! Съпругата ми Маргарита, в която имах отличен съратник за идеята на морския ни клуб тя е учителка, идваше  на плаванията, много ми помагаше, тъй като в групата ни имаше и доста момиченца), та в този момент тя най-сериозно пита капитана: „Има ли опасност да потънем?“.

Няма да забравя, как в същото време най-малкият юнга, Цецко (караше 4-ти клас), стоеше изправен, стъпил на сандъци, за да държи щурвала и управлява кораба. На старшия помощник (речен капитан) му стана лошо от силното клатене, куриозното бе, че той отиде да си легне, а малкият Цецко ( ние сме заедно с капитана), уверено държеше щурвала, изобщо не се уплаши.

Разбира се, бях му казал, че няма нищо страшно и той ми вярваше. Никога не бях ги лъгал. Детето смело изкара цялата вахта на мостика в силната буря. Тогава капитанът се трогна и го награди с една иконка на Св. Никола. Сигурно му е останала, като незабравим спомен за цял живот. 

Наистина, детската душа е благодатна,  можеш лесно да я оформяш, като пластелин. Не съм водил точна статистика, колко мои възпитаници от „Млад моряк”  после са поели моряшката професия, но сигурно са повече от половината. Един от тях Йончо Йоцов, стана капитан и на два пъти успя да прекара кораба си под носа на сомалийските пирати в Аденския залив. 

Е и аз, макар вече на години, можах донякъде да осъществя мечтата си да стана моряк, като дядо ми и баща ми. Завърших задочно Морското училище и направих два рейса като помощник капитан на кораб „Виден” на БМФ.

Плавахме из Средиземно море, стигнахме до Барселона, Египет и Кипър. Беше голямо удоволствие – съвсем друго е да си моряк в голямата вода! Защо не продължих ли? След безследното изчезване на брат ми Иван (кръстен на дядо ни, кап. Томов и безумно смел като него – беше рулеви и без никой да го кара в бурното море, в 2 часа през нощта, отишъл да върже перото на спасителната лодка, хлопала от вятъра и моряците не можели да спят, изглежда паднал в разбушуваното море и толкова – отиде си на 55 години), тогава силното ми желание да плавам се поохлади. Взех да си мисля, дали не ни гони зла орисия, след като дядо ми и брат ми загинаха в морето, а и жена ми беше против да плавам.

Няма да си кривя душата- винаги ще съжалявам, че не можах да стана капитан далечно плаване. И сега казвам на моя син, Анатолий: „Благодаря ти, че успя да сбъднеш моята мечта да станеш капитан!“.