Ангел Анегностиев: Старите морски порядки вдъхваха респект

При мен, момчето, израсло край морето и амбицирано да го докосне в истинския му вид, стана така, че изредих доста училища, но за нито едно от тях не съжалявам. Така започна своята моряшка история главният механик Ангел Анегностиев (един от основателите на уиндсърфинга във Варна; като служител във ВВМУ с още двама свои колеги създават първият тим по уиндсърфинг, който по-късно прераства в градския отбор „Лазур“, а през 1985 г. се включва активно и във ветроходството, дълги години е член на УС на яхтклуб „Порт Варна” , а по- късно и на федерацията по ветроходство, член е и на БМК, Български морски клъстър, БАКС). Срещата ми с него беше преди известно време, ето какво ми сподели:

– За ужас на моите родители, които са очаквали да се изуча за нещо „по-сериозно”, хлапашкият порив ме отведе първо в двугодишното професионално училище по корабостроене, редом с варненските тарикати повечето доста по-големи на възраст с последен шанс за реализация. След като го завърших и започнах работа в завода, разбрах, че не е точно това, което търся и продължих в Техникума по корабостроене. Просто следвах порива да работя и живея с морето, който накрая той ме отведе във ВВМУ.

А колко силно съм искал да се кача на кораб, пролича от нетърпението, с което току що завършил, започнах всеки ден да минавам край БМФ и да питам инспекторите по кадрите. При едно от поредните ми отивания, беше някъде към обяд, един от тях ми казва: „Готов ли си да се качиш“? Стъписвам се: „Ама, документите ми още не са одобрени в Параходството?“ – „Няма значение“ – отвръща той, ето го главния механик на „Елена”, отиваш с него, като втори механик“. 

И както имах самочувствие от корабни практики в техникума, от наученото в Морско училище, се оказва, че скачам без парашут. Корабът прави маневра, хората мислят, че имат втори механик, всички са излезли от машинното и докато се обърна изведнъж осъзнавам, каква огромна отговорност съм поел. За нула време трябва да изкарам в главата си всичко научено, за да не се изложа. 

Нещата постепенно тръгнаха, но след няколко рейса по линията Варна – Иличовск, поисках да се кача на по-голям кораб, за да видя свят, както си мечтаех. Инспекторът, благодарен, че не съм му отказал, ме уреди да се кача на „Плиска”,  който поддържаше линия до Западна Европа. Тук получих следващия и то много сериозен урок.

Екипажът беше от изпечени барби, все истински морски мъже, сред които се открояваше капитан Мопса, така му викаха. Той беше от забележителните стари капитани, които държаха на традиционните морски порядки, вдъхваше респект със своето достолепие, авторитет, благородство, което излъчваше.

В салета имаше строго определен ред, кой къде ще седне, как ще стане сервирането, поднасянето на водата. Не може да влезеш с работен гащеризон, всички са подходящо облечени. В момента, когато седнат офицерите, старши камериерът в блестяща униформа взема гарафата и започва да налива вода, бавно на всеки, един след друг, според старшинството. Тогава веруюто беше – да налееш на човека вода, е първото и най-важно, с което изразяваш уважението си към него. Наливайки водата, да кажем до 5 минути, идва капитанът и след като седне на своето строго определено място, първо на него се сервира, на главния механик и чак тогава на останалите.

Това е порядък, който се спазва от всички и не се обсъжда.

Знае се, не може да станеш от масата преди капитанът да го е направил и да е излязъл. Този порядък, усещането за респект и ред, всеки да си знае мястото, идва от добрата стара може би английска морска практика. Работейки с достойнство, всеки знае точно, докъде се простират неговите задължения, неговите отговорности. Защото, качвайки се на кораба, си натоварен с ангажименти към себе си, към семейството си, към хората около теб и към онези, поверили  ти отговорната задача. 

Този дух за мен продължи и на учебния „Вапцаров”  с кап. Захариев, на „Станко Стайков” с достойния (вече покоен) кап. Христо Златев, на “Бета” с кап. Славей Василев и други, но за съжаление в по-късните години той лека по лека започна да се размива. По-късно дори срещнах някои млади капитани, които ме разочароваха, но човек и от това се учи.

Когато бях на „Арафат” вече главен механик за втори контракт, имаше един капитан, чието име не искам да споменавам, който с бруталното си поведение беше пълен антипод на кап. Мопса и останалите, които вече изброих. Пътуваме от Япония и трябва да се изпрати съобщение до компанията за нужното гориво, което да се вземе от Сингапур. Предупреждавам капитана, че няма да имаме достатъчно гориво, ако излезе буря или насрещен вятър. Той пренебрегва бележката ми и прави някакви свои сметки. В един момент от компанията питат загрижени, дали наистина това количество ще стигне?

И вместо да прецени ситуацията, оня злорадства насреща ми: „Е, шефе, загазил си!“.

Сякаш аз съм виновният.

Може би Господ се смили над нас. Пристигнахме в Дубай само с 4 тона гориво. Тогава преживях голям ужас – няма по-лошо от това корабът да угасне сред океана! Впрочем такова беше отношението му към целия екипаж. И като резултат – на два пъти изсипани товари в морето…

Премеждията в морето са друг суров урок, който непрекъснато получаваш. Още ме побиват тръпки, като си спомня за минаването ни през Дарданелите, когато бях на учебния „Вапцаров”. Студена януарска вечер, температурата на водата е около 6 градуса. Някакъв гръцки кораб решава да ни изпревари и в мъглата се блъска в идващия насреща руски кораб „Иван Сеченов”. Понеже е 2 часа през нощта, първоначално го задминаваме, но нашият капитан вижда в радара, че руският кораб е пострадал. Ударът е между хамбара и машината и той започва бързо да потъва. Веднага обръщаме, спускаме спасителните лодки, за да помагаме. Само за 20 минути „Иван Сеченов” потъна. Успяхме да приберем 18 души, останалите от 44-членния екипаж загинаха в студената вода. После два дни всички седим, мълчим, не знаем, какво да говорим…

Още първия път, влизайки в морето, разбрах, че това не е някаква игра, театър. Откачиш ли въжетата, корабът тръгва и вече си на друга планета, с други отговорности. Изправяш се пред трудностите и идва въпросът – не може да няма поне две решения, кое от тях да избереш? Това съм си го помислял много пъти, защото няма как да спреш в морето и да викаш за помощ. Всяка щормова обстановка изправя капитана, главния механик пред голяма отговорност.

В машинното настъпва истински ад, всичко се люлее, атмосферата е нажежена и точно тогава стават най- олемите аварии, разбълника ли се танкът с гориво, всички мръсотии изплават отгоре, филтрите започват да се задръстват. И независимо, дали не ти прилошава, трябва да работиш нон стоп, защото винтът трябва да се върти.

Един пример, когато бях на ливанския кораб на компанията „МЕТЦ”- стар, с две 8-цилидрови машини. Товареше до 450 контейнера, комините оставаха под тяхното ниво, изгорелите газове със саждите са засмукваха обратно от вентилаторите и влизаха в машината. Тези два двигателя бяха в постоянен режим на работа и непрекъснато обслужване – ако спре единият, пускаш другия и ремонтираш. Веднъж имаше повреда в охлаждането на едната машина, всичките й гумени уплътнения прегоряха и шурна отвсякъде вода. Танкът побира около 100 тона вода за всички нужди на кораба и цялото количество стигаше за не повече от три дни –  ще спрем сред морето, а няма от къде да вземем. Трябва да се намери решение. Измислям какво ли не, събираме водата, която тече и обратно я връщаме, през това време ремонтираме.

Подобна  ситуация имаше на 136 000-тонния „Тимаура”, но да не изброявам повече, много са случаите…

Думата ми е, че намирайки се сред океана, не може да не намериш решение. Онова правилно решение, от което се определя и отношението на екипажа към теб, като главен механик. Всичко е навързано.

Помня, когато бях втори механик събиранията за разните лични празненства ставаха в моята кабина, защото беше по-голяма и там всеки като седне за разтоварване изплакваше болката си. После, когато станах главен механик, разбрах, че е било до тук, повече нямам право да се заигравам с екипажа.

От този момент живота на кораба за мен стана по-скучен.

Не можеш да се разголваш, трябва да намериш своето място на нужната дистанция. Иначе, какво ще се получи? Събирате се, пиете по две ракии и някой, забравил, какво пише в контракта му, ще каже: „Абе, шефе, правилно ли е да работим по 12 часа?“.

Ето, пак се връщам на оня първи и много важен урок от кап. Мопса – за респекта, който непрекъснато защитаваш.