Кап. I ранг, проф. Калин Калинов: Шанс за малките университети е да сме адекватни на огромния комплекс предизвикателства

(Продължение)

– Имаме сериозен проблем и той е, че професиите, за които обучаваме студентите още не съществуват – сподели веднъж в тесен кръг моят началник, флот. адм., проф. Боян Медникаров. Знаем ли, какви професии ще има след пет години? Не знаем името на професията, а камо ли нейното съдържание. Досещаме се, че тя ще бъде в работата с много висока степен на дигитализация, ще бъде в информационна среда и в малки екипи, ще бъде в дистанционни форми. Ние се сещаме за тези неща, обаче не можем да назовем професията – с това въведение кап. I ранг, проф. Калин Калинов, зам.-началник по учебната и научно изследователска част на ВВМУ „Никола Й. Вапцаров“ продължава своите размисли за огромния комплекс от предизвикателства, пред който се изправя родното образование, включително морското.

Вижте още тук:

Всъщност, там където бизнесът бързо иска кадри се получава леко противоречие. Ние имаме страшна специализация и фокусиране върху точно какво той иска да знае. Фирмата казва: Моят кораб е с такова оборудване в момента и искам професията, с която идва, да е точно в тази насока. Тоест технологичните умения са страшно профилирани, но адаптационните учения, тези които помагат на човека да се реализира като кариера и живот, са страшно разширени. Тези, които помагат на човек да има алтернативи напред, защото виждаме как много професии се изчерпват буквално за няколко години и отпадат като необходимост. Така че това също е огромно предизвикателство пред висшето образование, тази двупосочност. 

Ние може би усещаме по някакъв начин, че  един ден (и този ден наближава със страшна скорост) на нас ще ни трябва програма за два вида специалисти. Първия е онзи, високо подготвен, тясно специализиран професионалист, психически и физически здрав, който ще работи в корабната среда, като експлоататор на механизми и онзи специалист по корабни двигатели, който е някъде далече в офиса, седнал зад компютъра си и виртуално с него ще „плава“. И който, ако се наложи, дистанционно ще поеме управлението на двигателя: ще го диагностицира и ще даде кратко предписание на този, който е на кораба: Вземи това от тук, подмени това, направи трето! И всичко ще е наред.

Тоест ще има директни манипулатори, които ще отговарят до висока степен на нашата представа за моряка. Защото много трудно ние асоциираме моряка с технологичните способности, които той трябва да притежава. По-скоро в обществото го асоциираме само с физическа и психическа издържливост на море. Да, той ще отговаря на представата за моряка, но някъде до него, зад него, в офиса ще стои онзи, който по-скоро асоциираме с компютърния специалист. Онзи, с раздърпаните дънки, с отворената бутилка кола, чипс, който дистанционно ще бъде специалиста, въоръжен с високотехнологичното знание. 

И тук възниква предизвикателството, можем ли с една учебна програма да подготвим и двата вида хора? Или ще ги подготвяме по една програма и след това ще ги разделим в магистратурите? После, как това ще се впише в традиционно силната инертност в корабоплаването и морските професии, които много бавно се променят? 

Аз бях потресен, че в далечната 1968 г., когато съм се родил, има документ на Международната морска организация, която поставя на официално обсъждане въпроса за автономните кораби. Това е преди 54 години, а ние сега говорим, че бъдещето е на автономните кораби. Значи не е толкова в бъдещето, след като минаха 54 години. Тоест традиционализмът в морската област е изключително силен, там за нещата трябват поколения технологични промени да настъпят, за да се мине към фактическа смяна на управленските и експлоатационни модели, които да станат широко разпространени.

След всичко казано, ето че се оформи един голям комплекс от предизвикателства, по който мога още много да говоря. Вече отбелязах, че имах 6 месеца да гледам отстрани на системата и да мисля по тези въпроси. Какво още ми направи впечатление? 

За огромно съжаление видях, че оперативно заетите с управлението на тези процеси в управлението на системата на образованието, просто не ги виждат. Значи периодично трябва да се прави едно такова откъсване и заставане отстрани. Това е един от елементите на системната култура на човека, да излезеш от процеса, да застанеш отстрани, да се видиш как изглеждаш, защото ти си това, което изглеждаш отстрани, а не това което мислиш. 

Спомням си като бях в Морско училище имаше строева подготовка и ни учиха да маршируваме в големи строеве. Върви там с нас командирът и вика: „Марширувайте, погледа на нивото на втория етаж!“.

Е, видях, че голяма част от оперативно заетите хора (усещам го в контактите с колеги от професионалните области), хората, които се занимават с мениджмънт, че те не се занимават с мениджмънт. Те са се втренчили в краката си, а не гледат втория етаж. Защото динамиката е такава и за огромно съжаление ние допринасяме за нея, редувайки реформа след реформа във висшето образованието. А правенето на реформи, на промени, без време за осмисляне на последствията е всъщност бифуркация, прескачане от едно равновесно състояние към друго, което е предвестника на хаоса. Така че ние допринасяме и политически, и всякак за това положение. И това е един от проблемите.  

Знаете ли, че за 11 години, откакто съм зам.-ректор, нямаме важен форум по въпросите на образованието. Последната конференция, посветена изцяло на морското образование, беше организирана през първата ми година на този пост от морската общност в Бургас, където отидох и си тръгнах с голяма болка. Защото отидох с намерението да кажа нещо, което мислим да направим, а се оказа че ме канят за боксова круша, за да може всички, които искат хубаво да ми изтупат праха, обяснявайки ми, че нашите моряци не са вече онези моряци, които бяхме. И интересно тези, които първи ме отупаха бяха от поколението на баща ми двайсет – трийсет випуска преди мен. И чак, когато дойде реда на моите близки съвипускници така бях поотупан, че те ме съжалиха и чух добри думи в моя защита. Единият беше к.д.п Димитър Димитров, сега президент на Европейската асоциация на капитаните, който каза: „Недейте така бе хора и ние не бяхме най-добрите капитани, ама ето на…“.

Ние не излизаме на такива конференции, защото само усещаме, че около нас стават неща, но точно тази проклета динамика, тази ковид мания, от която вече като че ли се отърсваме, ни пречеха да ги артикулираме. А не можеш да правиш конференция за нещо, което не можеш да изречеш като правилна последователност. 

Между другото тази година се предприема организирането на конференция на висшите военни училища, може да изглежда малко некоректно, но направо се обадих на организаторите и казах, че искам пленарен доклад по нещо, което ще бъде по управление и образование – двете неща, които всички много разбираме и обещавам да бъде безкрайно интересно. И така ще вляза с един от силните доклади в началото на конференцията. Защото, отивайки с всички неща само в някой секция на форума, ние ще направим, както е в приказката: Поседели, поговорили и се тръгнали. А това са нещата, които много сериозно трябва да бъдат поставени в дневния ред и ние в Морско училище вече го правим.

И съм благодарен, че сега имам възможност тези неща да ги оформим и изпълним. Аз съм силно убеден, че те са безспорни и ще стоя зад тях. Не са просто интересни хрумвания, идеи които имат за цел да скандализират, да прозвучат по някакъв провокативен начин. Да, те са такива, но не само това и вярвам, че ще успеем да ги вкараме в дневния ред. 

Въпросът е, дали училището ще се справи, защото това в редица случаи е въпрос на парадокса, който Стивън Хокинг – лека му пръст, формулира, казвайки че грешните идеи, концепции не се отхвърлят, когато се докаже тяхната несъстоятелност, а когато изчезна последователите им. 

Ето, квантовата механика до голяма степен опровергава нютоновата физика някъде в парадигмите й, но в ежедневието става друго. Ние сме много привързани към нютоновата физика, защото тя прекрасно обяснява света около нас в степента, която засега е нужна на мнозинството хора. И затова продължаваме да изучаваме нютоновата физика. Все още чакаме да ни удари по главата ябълката на Нютон. Така че това е едно от предизвикателствата: Ние готови ли сме, доколко сме обвързани със стария модел? Защото ние моряците принадлежим кръвно, генетично към онези школа на традиционализъм, възпитавана във флота. Школа, където на море важат примери, като: Щом работи, не пипай! На подводницата имахме правилото: Липсата на инициатива на море е предпоставка за безаварийно плаване. 

И сега въпросът е: Ние ще бъдем ли достатъчно нетрадиционни, за да направим крачка? Тук ще дам един силен аргумент в посока на крачката към нетрадиционността. Сега сме във време, когато устойчиво пада престижа на инженерните специалности, на морската професия, защото живота около нас дава хиляди възможности по не толкова труден начин да получиш добро възнаграждение. 

В наше време демографската криза се налага като доминиращ фактор в средата за образование. Неминуемо в условията на демографска криза се подбужда апетита на мастодонтите и стремеж към монополизъм. Защото всяка криза ражда свръхорганизми, както ледниковият период ражда мамутите, така икономическите кризи раждат икономическите монополи, а тази демографска криза може да роди образователните гиганти от типа на големите университети, чиято политика не е чувствителна към потребителските нужди на студента.

В тях твърде дълга е пътечката от ежедневния контакт на преподавателя със студента до ректора.

Ректорът, който няма виждане и дори не знае кои са му преподавателите. Това не е нашият ВУЗ, Морско училище, което е сравнително малък и си знаем и имената на децата ни (студентите).

Морско не е онази безлична аудитория, пълна с хора, където преподаването като че ли съществува за себе си. И това се получава, когато демографската криза води към големите ВУЗ-е. А те имат големите лостове, с които натискат нас малките включително с формиране на лобистка политика.

Да си приятел с малък ВУЗ, като нашия е едно, а да си приятел с голям, като, примерно, Софийския университет, съвсем друго.

Така че във време, когато тези неща са даденост, въпросът пред нас, шансът за нас е да се модернизираме, да бъдем атрактивни за студента с приятно за него преподаване и отношение към него.

И мисля, това вече не е въпрос на избор, а на оцеляване. Защото ние малките университети нямаме друг шанс. Особено такъв като нашия, който е под натиска на национални регламенти и се конкурира на международния морски пазар, известен със своята свобода.

Традиционно морските професии са свободни професии, тоест имаме партньори в международните инициативи, по които заедно работим, но сме и конкуренти. Нека не забравяме, че за студентите от региона разстоянието Варна – Констанца е само 2 часа път с автомобил, а върху морското училище в Констанца има много по-малък регулационен натиск и има реална опасност да загубим от шанса да обучаваме чуждестранни студенти, ако сме неадекватни. Така че тези неща за нас са въпрос на оцеляване.

Това не е въпрос, който можем да повдигаме и да кажем: Е, добре, ние го виждаме и след това да го сбутаме за по-добри времена. Не, това е въпрос, който трябва сега да решим.

Не претендирам за прецизността на нещата, които казвам. Може да са мое субективно виждане. За да станат политика първо те трябва да бъдат артикулирани и представени. И второто нещо, в резултат на обсъждане да се реши това актуално ли е и заслужава ли си?

И тук отново се връщам към споделените идеи.

Тяхното отхвърляне не означава автоматично, че те са за изхвърляне, а просто че не им е дошло времето.

Това са неща, които споделям по-скоро в личен план, отколкото институционално.

Да, те са свързани, защото голяма част от наблюденията ми са върху Морско училище. И говоря не толкова като зам.-началник, а като професор, който от дълги години устойчиво се занимава в направлението на администрацията и управлението.

А както вече казах, сериозният проблем е точно огромния комплекс от предизвикателства, динамиката на тяхното развитие и на този фон – отказа ни да възприемаме нещата глобално и съсредоточаването върху частния проблем на деня.

Вижте още тук: